Родена магьосница

Не можа да види весело примигващи светлинки на много мили напред, нито някаква следа от конете.

Но пък човек лесно можеше да се натъкне тук на друг призрак.

„Пред нас има ездач — напомни си той. — Най-вероятно убиец от Мъятин.“

Боренсон разполагаше с малко дарове. Бойният му чук бе останал в калъфа на гърба на коня. Единственото му оръжие беше дългият нож, привързан на крака му.

Мирима се огледа и изстена отчаяно.

— Колко голям е този Фенрейвън? — попита тя задъхана.

— Не е голям. — Никога не беше стъпвал там, но го знаеше по описание.

— Значи може би… може би просто не виждаме светлините му. Може да е наблизо.

Боренсон знаеше, че Фенрейвън е разположен на едно островче малко отвъд блатата. Течащата около него вода беше истинско свърталище на духове, но жителите на Фенрейвън държаха запалени фенери на праговете си, за да се пазят от тях.

Ако бяха наблизо, щяха да видят тези светлини, или пушека, вдигащ се от селището. Но нямаше нищо такова.

— Може би — излъга той, мъчейки се да предложи някаква утеха.

Мирима кимна и продължи с куцукане напред.

Близо половин час той подтичваше до нея, за да не изостава. Смъкна бронята си и я хвърли на земята, хвърли и шлема.

Дъхът на Мирима излизаше на бързи и плитки хлипове. Тя държеше пострадалата си ръка плътно до гърдите, увита с наметалото му. Личеше, че много я боли.

Тичаха през обгърнатите в нощна мъгла лесове и Боренсон се вслушваше за някакъв звук, предвещаващ опасност, или пък за конете. От клоните капеше вода. Вятърът полъхваше леко и нападалите листа шумоляха. Боренсон си спомни стихията на Сияйния на мрака, връхлетяла над лагера на Габорн, и вихрушката, която необяснимо ги беше подминала този следобед.

„Дали това не е някакъв вид отмъщение?“ — зачуди се той. Мирима в края на краищата беше нанесла голяма щета на съществото. Съжали, че не бе успяла да го доубие.

След първия половин час Мирима забави ход и почна да спира често. Боренсон вече можеше да върви бързо колкото нея.

Беше отчаян. Смяташе, че вече са изминали около три мили. Целият беше изтръпнал. Наблюдаваше я. С всеки миг тя изглеждаше все по-изцедена. Почти на всяка стъпка той се боеше, че може да рухне.

Изкачиха се на ново било и погледнаха надолу по пътя. Падаха звезди, решили като че ли да опразнят небесата.

Хълмовете ставаха по-високи. В гънките между тях мъглата лежеше гъста. Най-сетне двурогата луна се изкатери на хоризонта и ги огря с мъртвешката си светлина. Далече на юг Боренсон успя да различи побелелите зъбери на Алкаир. Никакъв признак нито от коне, нито от село.

Погледна Мирима и това, което видя, го смрази. Лицето й беше станало мъртвешки бледо и тя дишаше хрипливо. С всеки дъх от устата й се сипеше мъгла и увисваше около лицето й като облак.

Но не беше толкова студено. Неговият дъх не замръзваше така.

„Лъчезарните дано я опазят!“ — помоли се той наум и попита.

— Как си?

Тя поклати немощно глава. „Зле.“