Родена магьосница

Боренсон залиташе през тъмните блата. Носеше Мирима на ръце. Беше едра жена и въпреки даровете си на мускул не можеше да я носи лесно — много бързо се уморяваше.

Докато я носеше, стискаше дясната й ръка, за да й влее живот. Надяваше се, че по някакво чудо може да й помогне да остане жива още малко.

Подозираше, че няма смисъл.

След около час наистина се увери, че няма смисъл. Студът на дланта й го смразяваше до костите, дясната му ръка се вкочани в нейната.

Не съжаляваше за решението си да я задържи, да я стопли. Съжаляваше само, че вече не може да усеща ръката й, защото собствената му плът сякаш бе замръзнала, корава като лед в най-люта зима.

И така, той я носеше по неравния терен. Слушаше как тракат зъбите й и всеки път, когато от устата й излезеше облаче леден дъх, мислеше, че е станало чудо.

Вървеше с огромно усилие. Пот се лееше от него и краката му пареха. Без дарове на жизненост се уморяваше като всеки друг човек. Не смееше да спре за отдих, защото се боеше, че ако спре, няма да може отново да събере воля и да тръгне.

Така че залиташе и продължаваше напред под капещите дървета и озарените от звезди небеса, по земя толкова влажна, че ставаше само за тритони и червеи. Вълкът не спираше да вие. Боренсон вече не се страхуваше нито от убийци, нито от призраци. Знаеше, че собствената му смърт не е далече. Студът от призрака на тот изсмукваше топлината от ръката му, стигаше вече чак до лакътя. Молитвата му отчасти се бе изпълнила.

Мирима щеше да умре. Не можеше да го предотврати. Но знаеше също така, че и той няма да живее много дълго след нея. Беше приел смъртта й и за себе си.

И докато вървеше, усети нещо странно между краката си — усети тестисите си.

Нямаше никакво предчувствие, не бе изпитал гъдел или друго някакво предупреждение. Всъщност беше забравил, че момченцата не се раждат с увиснали орехчета. Те съзряваха в малки торбички и се смъкваха след втората година.

Балсамът на чародея бе изпълнил чудото си. По-естествен начин да се случи това едва ли можеше да има.

— Ще платя на тоя проклет чародей не повече от една халба и за двете — промълви задавено Боренсон и се изсмя на жестоката шега на съдбата.

Продължи да върви. Вдигаш крак, стъпваш. Вдигаш крак — залиташ още стъпка напред.