Родена магьосница

Неговият Дни явно нямаше да му даде никакъв ключ към загадката. Габорн не можеше да си позволи да размисля повече. Твърде силно усещаше как изтича всяка ценна секунда. Бъдещето се беше втурнало срещу него. Трябваше да си почине. Идваше време, когато нямаше да може да си позволи подобен лукс.

На всеки две минути по една падаща звезда се изсипваше в дъга от небето като стрела, изстреляна от лъка на небесата. Скоро след средата на лятото, в продължение на три дни след Празника на невястата, беше нормално небето да предлага такива гледки, но не и сега.

— Когато напишеш книгата на моя живот — попита Габорн, — ще кажеш ли на света, че ме е боляло да използвам своите приятели? Ще напишеш ли, че не съм искал зло за нито един човек, дори за своите врагове?

Дни отговори:

— Казано е: „Делата разкриват вътрешния човек дори когато се загръща с хубави думи“.

— Все пак понякога делата разкриват само половината истина — каза Габорн. — Не ми харесва да използвам това дете, Ейвран. Би трябвало да й се позволи да порасте и да стане красива жена, да има свои синове и дъщери, и мъж, който да я обича истински. Твоята книга ще каже само, че съм я използвал зле. Срам ме е, че се налага изобщо да я използвам.

— Твоите чувства ще бъдат добавени под линия — каза Дни.

— Благодаря — отвърна искрено Габорн.

Отдалече се чу вик — някой зовеше Габорн. Той погледна на юг. Един рицар яздеше право към него с горяща главня в ръка. Той позна съгледвача, който беше с Ейвран и Бинесман.

— Да? — извика му Габорн.

— Милорд — заговори приближилият се рицар, — търсих ви. Помислих, че трябва да го научите: Ейвран яде от халата. Много е зле.