Мината на цар Соломон
- Автор: Дю Брюл Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Мината на цар Соломон». Краткое содержание книги:
Филип Мърсьр е надарен с необикновен талант като геолог и с интелект, равен на съобразителността и смелостта му. Той бързо се превръща в легенда.
Сред силните на деня най-малко две групировки се нуждаят от помощта му. Когато едната отвлича и държи като заложник най-стария му приятел, Мърсър е принуден да изпълни исканията на похитителите. Не е ясно на кого служат, но жестокостта им е безспорна.
В безмилостен и враждебен свят, разтърсван от насилие, Мърсър бърза да намери съкровището, единственото нещо, което ще спаси приятеля му. Но местонахождението му е загадка. Той е възпиран от брутални конкуриращи се сили и неочаквано научава, че залогът е много по-висок…
— Да, мисля, че амфотерицин и флуороцитосин. Но в момента нямаме време да се тревожим за това. Джанели сигурно разчиства свлачището и трябва да навлезем в първата мина и да прикрием всички следи, че сме отишли там. Заедно с пълния с диаманти сейф — усмихна се ехидно Мърсър.
След двайсет минути всички бяха готови да напуснат пещерата. Мърсър бе сложил дъска над шахтата, водеща към старата мина, и я бяха натоварили с тонове камъни. Той я постави така, че съдържанието й да бъде изхвърлено в шахтата, след като избягат през дупката в дъното. Мърсър каза на работниците да строшат останалата миньорска техника и написа личен поздрав до Джанели и Хофмиър. Пускането на сейфа през дупката я разшири и мъжете започнаха да слизат в тесните тунели.
Мърсър се замисли дали да не остави Дю Тойт и суданците, но те щяха да издадат маршрута му за бягство веднага щом Джанели стигнеше до пещерата. Сърце не му даваше да ги убие. Те бяха пленници и заслужаваха справедливо отношение. Увери се, че са завързани добре и ги пазят зорко, и после им разреши да се спуснат в тунела.
Той влезе последен в мината, изкопана от децата, теглейки въжето, с което щеше да дръпне дъската с камъните зад него. Мърсър стигна до тесния тунел и застана встрани от дупката между двете мини. Когато прецени, че е достатъчно далеч, той дръпна въжето и затаи дъх, докато камъните засипаха шахтата над тях. Освен ако не притежаваше фотографска памет, Хофмиър никога нямаше да разбере, че шахтата е била запълнена, нито как Мърсър е извел хората от главната пещера.
Едва когато падна и последната отломка, той огледа обстановката. На лъча на фенерчето тунелът изглеждаше висок само един метър и широк също толкова, по-скоро кръгъл, отколкото правоъгълен. Повърхността му беше неравна. Имаше следи, че там са работили с примитивни каменни сечива. Въздухът беше спарен. Няколко минути след като тунелът бе затворен, започна да става задушно. Мърсър осъзна, че трябва да изведе четирийсетте души, ако иска да избегне недостига на кислород в едната секция, но не можеше да ги разделя на голямо разстояние, за да не загуби някого.
Имаше три разклонения — едно вляво, друго вдясно и последното нагоре. Клаустрофобичните тунели му напомниха на снимки на множеството бронхи в човешките бели дробове или на бърлогата на къртица. Човек можеше да се изгуби безнадеждно само след няколко метра. Мърсър запълзя върху легналите мъже и стигна до началото на групата, без да обръща внимание на гневните погледи на суданците. Селоме го чакаше с фенерчето. Имаха само две, които се зареждаха ръчно. Механизмът не се нуждаеше от батерии, затова нямаше опасност да угаснат. Но въпреки това в тунела беше толкова тъмно, че се виждаше само на няколко метра.
— А сега какво, безстрашни водачо? — усмихна се Се-ломе. В очите й блестеше гордост заради Мърсър.
Чантата му бе претъпкана с неща, които мислеше, че ще са необходими за предстоящото изпитание. Той извади запалка, щракна я и гледа пламъка, докато металното колелце се нагорещи. Пламъкът не потрепна.
— Няма движение на въздуха, но това не означава, че няма да се раздвижи някъде. Твърде сме назад, за да го усетим. Искам да намерим място, където да оставим другите, нещо като пещера, която децата са използвали за спално помещение. Трябва да се намира до създаден от природата отдушник.
— И после?
— Ти и аз ще излезем оттук. Ще можем да се движим много по-бързо, ако не трябва да се тревожим за изоставащите и за пленниците. — Мърсър се обърна и погледна назад в мрака, вслушвайки се в пристъпите на кашлица на мъжете. Беше адски задушно. — Сега разбираш защо не исках Хабте да бъде с нас. Той пуши много и не би издържал и пет минути тук. Когато излезем, би трябвало вече да се е свързал с Дик Хена и двеста морски пехотинци ще се приземят и ще се погрижат за бившия италиански робовладелец.
— И сетне ще се върнем за останалите миньори?
— Разбира се.
Те започнаха да си проправят път навън. Мърсър пълзеше в криволичещите тунели, а Селоме го следваше. След час всички почувстваха ефекта от праха, който се вдигаше от придвижването им. Кашлицата им отекваше в тунела. Еритрейците пиеха огромни количества вода, за да навлажнят пресъхналите си гърла. Мърсър започна да се безпокои. Трябваше да намерят пролука в земята, която да им позволи да поемат чист въздух.
Последваха два часа на мъчителна агония, докато групата бавно се промъкваше през тъмния лабиринт. На всеки сто метра Мърсър проверяваше дали има движение на въздуха, но всеки път пламъкът на запалката не трепваше. Стигнеха ли до голямо разклонение, той разглеждаше снимките от „Медуза“. Те бяха неясни и линиите не съответстваха на триизмерната карта, която си представяше. След четвъртия неуспешен опит Мърсър гневно ги натъпка в чантата. Единствената им надежда бяха инстинктите му и задълбочените му познания за мините и минното дело. Той можеше да си проправя път в подземните владения, като подминаваше големите разклонения и страничните тунели, които биха изкушили друг, и водеше групата през тесни проходи, които друг би пренебрегнал.