Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— Не виждам нищо свръхестествено във всичко това, сестро — каза, усмихвайки се, госпожа Луиз. — Но, сестро, страхувам се, че този демон е любовта!

— О, любовта не би ме накарала да страдам по този начин, любовта не би притискала сърцето ми, не би разтърсвала тялото ми, както вятърът прави с дърветата, любовта не би ми довела лошата мисъл, която ми мина през ума.

— Кажете ми тази мисъл, дете мое.

— Би трябвало да кажа всичко на своя изповедник, нали, госпожо?

— Разбира се.

— И така, демонът, който ме беше завладял, ми подшушна обратното — да запазя тайната. На другия ден ме повикаха в приемната. Слязох и видях една от моите съседки, на която й беше мъчно за мен, защото всяка вечер пеехме или разговаряхме. Зад нея, пред вратата, един мъж, загърнат в мантия, я чакаше, както би я чакал прислужник. Този мъж не се обърна с лице към мен, но аз го погледнах. Той не каза нищо, но аз все пак отгатнах, че това беше моят непознат покровител.

Смущението, което вече бях изпитвала, завладя сърцето ми. Почувствах, че ме завладява силата на този човек. Ако не бяха решетките, зад които бях затворена, аз щях да отида при него. От него сякаш струеше непознато сияние, което ме заслепяваше. А в упоритото му мълчание долавях послания, разбираеми само за мене. Събрала целия си кураж, попитах моята съседка кой е мъжът, който я придружаваше. Тя изобщо не го познаваше. Съпругът й трябвало да дойде с нея, но в момента на заминаването се появил, придружен от този човек, и й казал: „Аз не мога да те заведа в Субиако, но ето — моят приятел ще те придружи.“ Моята съседка беше набожна. Тя видя в един кът на приемната Богородица, за която се казваше, че е чудотворна, и не искаше да си тръгне, без да се е помолила. Отиде и коленичи пред нея. През това време мъжът влезе безшумно, приближи се до мен бавно, разтвори мантията си и впи очи като два горещи ножа в мене… Очаквах той да заговори. Още преди да е проговорил, гърдите ми се надигаха като вълни. Но той само протегна ръце над главата ми и да ги доближи до решетката, която ни разделяше. Мигновено ме завладя силно опиянение, а той ми се усмихна. Аз отвърнах на усмивката му, като притворих очи, сякаш бях смазана от безкрайна слабост. А той сякаш бе очаквал единствено това и като се увери във властта си над мен, изчезна. Докато се отдалечаваше, аз идвах на себе си, но все още бях под влияние на това странно видение. Моята съседка, след като свърши молитвата си, стана, сбогува се с мен, целуна ме и си тръгна.