Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
После, укротен, с див вик, той дойде при мене и развърза въжето, с което бяха вързани китките ми, после освободи баща ми и майка ми. През това време, тъй като вече си бяха поделили парите, всеки от тях дойде на свой ред и постави своя дял върху един камък. Не липсваше нито едно от петстотинте екю. В това време аз се свестявах в ръцете на родителите си. „А сега вървете си“ — каза непознатият на бандитите. Те се подчиниха и до един изчезнаха в гората. През това време аз усещах, че се съвземам в ръцете на баща ми и на майка ми… „Лоренца Феличиани — каза тогава непознатият, като ме обгърна със свръхчовешкия си поглед — сега можеш да продължиш пътя си, свободна си.“ Баща ми и майка ми благодариха на непознатия, който ме познаваше, но когото ние не познавахме. После те се качиха в каретата. Аз ги последвах със съжаление, защото някаква незнайна, а неудържима и притегателна сила ме влечеше към моя спасител… Той стоеше на същото място, като че ли за да продължи да ни закриля. Гледах го, докато се изгуби от погледа ми, но щом изчезна, някак ми олекна. След два часа пристигнахме в Субиако.
— Но кой беше този невероятен човек? — попита принцесата, развълнувана от простотата на разказа.
— Благоволете да ме изслушате, госпожо — каза Лоренца. — Уви, това не е всичко. През целия път ние говорихме само за това — майка ми, баща ми и аз — как този странен спасител ни дойде на помощ, тайнствен и могъщ, като че ли изпратен от небето. Баща ми — по-малко доверчив от мене — го подозираше, че е начело на една от онези банди, които, макар и разделени на групи около Рим, са ръководени от един и същ човек, който от време на време ги проверява и тъй като има абсолютна власт, ги възнаграждава, наказва и дели плячката. Но аз не можех да се меря с опита на баща си и се подчинявах сляпо на чувството на благодарност. Не вярвах и не можех да повярвам, че този човек е бандит. А в моите молитви към Дева Мария всяка вечер аз посвещавах едно изречение, молех се за благосклонността на Богородица към моя непознат спасител.
Още същия ден постъпих в манастира. Парите бяха налице и нямаше никаква причина да не ме приемат. Бях още по-тъжна, но и по-примирена отвсякога. Бях италианка и бях суеверна — бях решила, че Бог ме искаше чиста, непорочна и неопетнена и затова ме бе изтръгнал от ръцете на бандитите, подтикнати безспорно от дявола да опетнят чистота ми, която принадлежи само на Бога. И така, аз се хвърлих с целия плам на характера си да изпълнявам желанията на моите възпитателки и на моите родители. Накараха ме да напиша молба до епископа да бъде намален срокът на послушничеството. Написах я и я подписах. Съобщиха ми новината и тя не предизвика у мене нито радост, нито болка. Човек би казал, че вече бях мъртва за света и че е останал жив само духът ми. Петнадесет дни ме държаха затворена от страх да не би светският живот да ме изкуши. Сутринта на петнадесетия ден получих заповед да сляза с другите сестри в църквата.
Аз влязох в хора132 и заех мястото си — между зелените платна, които закриваха решетките му не достатъчно плътно и оставаше пролука, за да се различи корабът133 на църквата. Забелязах през този процеп, отворен към света, един мъж, застанал неподвижно прав сред коленичилите хора… Този мъж ме гледаше или по-скоро ме поглъщаше с поглед. Почувствах това странно усещане за неудобство, което вече бях изпитала — едно свръхчовешко въздействие, което ме привличаше неудържимо като магнит въпреки волята ми. Уви! Победена, подчинена, безсилна, аз се наведох към мъжа, приближих ръце една до друга — както когато човек се моли на Бога — и едновременно с устните и сърцето си му казах: „Благодаря, благодаря!“ Сестрите ме гледаха с изненада. Те не бяха разбрали нищо от моите движения и нищо от моите думи, а само проследиха посоката на моите ръце, очи и глас. Те се приповдигнаха от столовете си, за да погледнат на свой ред към хората в църквата. Разтреперана, аз също погледнах. Непознатият беше изчезнал. Те ме разпитваха, аз само се изчервявах, пребледнявах и говорех несвързано. От този момент, госпожо, аз съм обладана от демона! — извика Лоренца с отчаяние.
132
Място в църквата във формата на кръст, предназначено за литургии; в случая — за монахините от манастира — бел.прев.
133
Средната част на църквата — бел.прев.