Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
Филип потрепери, тъй като неговият безпристрастен ум, подобно на Андре, бе смаян от болезнената безизходица, в която бяха изоставили младия човек.
— И ти се надяваш да успееш в Париж ли, горкичкият — без пари, без покровителство и без доходи?
— Вярвам в това, господине. Човек, който иска да работи, рядко умира от глад там, където има други хора, които не желаят да работят.
Филип се смути от този отговор. Никога той не беше смятал Жилбер за нещо друго освен едно близко, но незначително същество.
— Слушай, Жилбер — продължи младият човек, — знаеш, че винаги съм те обичал. Дали съм прав, или греша — ще покаже бъдещето. Твоята необщителност ми изглеждаше като деликатност, а грубостта ти наричах гордост.
— Ах, господин рицарю! — каза Жилбер развълнувано.
— Аз ти желая доброто, Жилбер.
— Благодаря ви, господине.
— Бях млад и нещастен като теб въпреки моето положение. Какво смяташ да правиш?
— Искам да уча — каза той.
— Но за да учиш, трябват учители, а за да им заплатиш — пари.
— Аз печеля, господине.
— Ти печелиш! — възкликна Филип, усмихвайки се. — И колко печелиш?
— Печеля двадесет и пет су на ден, а мога да спечеля тридесет, дори четиридесет.
— Но това стига, колкото човек да яде.
Жилбер се усмихна.
— Виж какво, може би не желаеш услугите ми.
— Вашите услуги?! На мене, господин Филип?
— Естествено — моите услуги. Срамуваш ли се да ги приемеш?
Жилбер не отговори.
— Хората трябва да си помагат един на друг — продължи Мезон-Руж.
Жилбер вдигна глава и впери умните си очи в благородното лице на младия човек.
— Учудват ли те тези думи? — попита Филип.
— Не, господине — отговори Жилбер. — Това е езикът на философията.
— Имаш право, но това е езикът на нашето поколение. Дори дофинът споделя тези принципи. Хайде, не се прави на горд пред мен! — продължи Филип. — Това, което ще ти заема, ти ще ми върнеш по-късно. Кой знае дали един ден ти няма да бъдеш някой Колбер129 и Вобан130?
— Или някой Троншен131 — добави Жилбер.
— Така да бъде. Ето моята кесия, да си я разделим!
— Благодаря, господине — рече непокорният младеж, трогнат, без да иска да го признае, от чудесната постъпка на Филип, — благодаря, нямам нужда от нищо. Но… но… аз съм ви благодарен повече, отколкото, ако ги приема, бъдете сигурен в това.
И като поздрави смаяния Филип, той пъргаво настигна тълпата и се изгуби в нея.
50.
Дяволът изкусител
Тътенът от отекващите колела на каретите, звучната песен на камбаните, радостното биене на барабаните и цялото това величие — отражение от блясъка на един изгубен за нея свят, проникнаха в сърцето на госпожа Луиз и заглъхнаха в килията й.
Госпожа Луиз се приближи до прозореца и спокойно вдишваше изпълнения с ухание свеж въздух, който се носеше от градината преди падането на нощта. Ковчежничката чакаше почтително августейшата игуменка да й даде някаква заповед или да я освободи.
Госпожа Луиз (Бог само знае за какво мислеше в този миг нещастната затворничка от кралски произход) късаше листата на високостеблените рози, които стигаха чак до прозореца й, и на жасмина, който растеше край стените на двора. Силен удар на конски копита разтърси вътрешната врата и стресна игуменката.
— Кой благородник от двореца е останал в Сен Дьони? — попита госпожа Луиз.
— Негово високопреосвещенство кардинал Дьо Роан, госпожо.
— И конете му ли са тук?
— Не, госпожо. Те са в абатството, където кардиналът ще нощува.
— Какъв е този шум?
— Госпожо, това е шумът, който вдига конят на чужденката.
— Коя чужденка? — попита госпожа Луиз.
— Италианката, която дойде снощи да моли Ваше величество да я приюти в манастира.
— Какво прави тя от вчера насам?
— Отказва всякаква храна освен хляб и цялата нощ се моли в манастирската църква.
— Как изглежда?
— Красива, с нежно и гордо лице.
— Това е някоя жена от онзи нещастен свят, в който живях и властвах. Нека да дойде.
Ковчежничката понечи да се оттегли.
— А знаем ли как се казва? — попита принцесата.
— Лоренца Феличиани.
Госпожа Луиз беше проницателна като всички от семейството си и се вгледа в Лоренца Феличиани още при влизането й в кабинета, но откри в младата жена толкова смирение и изящество, толкова красота и невинност в още мокрите й от скорошни сълзи черни очи, че първоначалното враждебно отношение към нея стана доброжелателно и сестринско.
— Приближете се, госпожо — каза принцесата.
Младата жена направи, треперейки, една крачка, и понечи да коленичи. Принцесата й подаде ръка да се изправи.
129
Колбер — препоръчан от Мазарини на Луи XIV, той е последователно интендант, инспектор по финансите и от 1688 — държавен секретар. Създател на Френската академия на науките и на Обсерваторията. Допринася много за укрепването на абсолютната монархия — бел.прев.
130
Вобан — френски маршал, главен секретар по укрепленията. Критиките му за политиката на Луи XIV причиняват упадъка в кариерата му — бел.прев.
131
Троншен — политик, роден в Женева, юрист по образование, член на Съвета на Женева, автор на съчинението „Писма, писани от полето“, насочено срешу Жан-Жак Русо — бел.прев.