Червеношийката
- Автор: Несбё Ю
- Серия: Хари Хуле #3
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ева Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Червеношийката». Краткое содержание книги:
— Не бяхме чували нищо за нея повече от двадесет години. И ето, един ден получих писмо от Париж. Била там с мъжа си и с дъщеря си. Разбрах, че става дума за един вид последно пътешествие. Тя не ми пишеше къде се е установила, за кого се е омъжила или от какво е болна. А само, че не й остава много и иска да запаля за нея свещ в катедралата „Свети Стефан“. Тя беше необикновен човек, моята Хелена. На седем годинки дойде при мен в кухнята, погледна ме сериозно и каза, че хората са създадени от Бог, за да обичат.
По набръчканата буза на старицата се търкулна сълза.
— Никога няма да го забравя. Седем годинки. Мисля, че точно в онзи момент тя реши как ще изживее живота си. И макар че със сигурност нещата не се стекоха, както тя си ги беше представяла, и изпитанията бяха много по-големи, убедена съм, че тя през целия си живот непоклатимо е вярвала в това — че Господ е създал човека, за да обича. Тя просто си беше такава.
— Пазите ли още писмото? — попита Хари.
Старицата избърса сълзите си и кимна.
— Пазя го в стаята ми. Нека само малко да поседя тук и да си спомня за нея, после ще отидем да го видим. Това впрочем ще бъде първата гореща нощ тази година.
Поседяха мълчаливо и се заслушаха в шумоленето на клоните и в песента на птичките, посветена на слънцето. То бе на път да се скрие зад пасището Зофиналпе. Всеки от тях мислеше за хората, които бе изгубил.
В конусите от светлина под дърветата подскачаха и танцуваха насекоми. Хари мислеше за Елен. Забеляза птица, за която би се заклел, че е мухоловката, която видя в атласа за птиците.
— Да тръгваме — подкани Беатрис.
Стаята й бе малка и обикновена, но светла и уютна. Леглото й беше до по-дългата стена, покрита с големи и малки снимки. Беатрис започна да рови из листовете хартия в голямо чекмедже.
— Имам си специална система и ще го намеря — обясни тя.
Разбира се, че имаш, помисли си Хари.
В същия миг погледът му падна върху снимка в сребърна рамка.
— Ето го писмото — обади се Беатрис.
Хари не отговори. Вторачи се в снимката и реагира едва когато чу гласа й точно зад гърба си.
— Тази снимка е правена, докато Хелена работеше в болницата. Красива е, нали?
— Да — съгласи се Хари. — Много ми напомня на някого.
— Нищо чудно — усмихна се Беатрис. — Рисуват я на иконите от почти вече две хиляди години.
Нощта наистина стана гореща. Жарка и задушна. Хари се въртеше в леглото под балдахина, хвърли завивката на пода и издърпа чаршафа в опит да спре да мисли и да заспи. За миг го осени идеята за минибара, но се сети, че вечерта извади ключа от връзката и го остави на рецепцията. Дочу гласове в коридора, долови как някой натисна дръжката на вратата, той се изправи рязко в леглото, но никой не влезе. После гласовете се промъкнаха вътре, дъхът им гореше по кожата му, чуваше се шум от разкъсване на плат, но когато отвори очи, видя само отблясъци и разбра, че са били светкавици.
Пак изгърмя, сякаш в града прозвучаха далечни експлозии, идващи ту от едно, ту от друго място. После пак заспа и я целуваше, съблече бялата й нощница, а кожата й бе бяла и студена, настръхнала от пот и страх, и той я държа в обятията си, докато тя се стопли и оживя в ръцете му като цвете, снимано през цялата пролет и пуснато на бърз кадър.
Не спираше да я целува — по врата, по вътрешната страна на ръцете, по корема — не настойчиво, не и възбуждащо, просто полуутешително, полуприспивно, сякаш той можеше да изчезне всеки момент. И когато тя колебливо го последва, понеже вярваше, че отиват на сигурно място, той продължи да върви напред, докато стигнаха някъде, където и той не е бил преди и когато се обърна, бе твърде късно и тя се спусна в обятията му, като го проклинаше и го умоляваше, и го дращеше до кръв със силните си ръце.
Събуди се от собственото си учестено дишане и трябваше да се обърне в леглото, за да се убеди, че е сам. После всичко се сля във водовъртеж от гръмотевици, сън, видения. Събуди се посред нощ от барабаненето на дъжда по перваза, отиде до прозореца и се загледа в улиците, където водата течеше по ръба на тротоарите и във въздуха се носеше безстопанствена шапка.
Събудиха го по телефона. Навън бе светло, а улиците — сухи.
Погледна часовника на нощната масичка. Оставаха два часа до излитането на самолета за Осло.
Осемдесет и осма глава
Столе Ауне работеше в жълто оцветен кабинет с етажерки по стените, претъпкани с научна литература и рисунки на съвременни художници.