Пътят на Патриарха
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: The Sellswords #3
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 978-954-761-428-4
- Переводчик: Илиян Илиев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на Патриарха». Краткое содержание книги:
Мрачният елф Джарлаксъл обаче не иска да се върне в Мензоберанзан, затова се опитва да съгради собствено кралство заедно с Ентрери в земите на Кървав Камък. Крал Гарет отмъщава на Джарлаксъл и Ентрери за това своеволие, като ги изпраща на заточение в родното място на Артемис — Мемнон.
Мемнон е обвит в тайни от детството на Ентрери — наемникът отваря душата си за отдавна погребани емоции — бори се със спомени от травматичното си детство, пробудени от магическата флейта на Идалия.
Зад тримата ездачи диатримата на Джарлаксъл продължаваше да вилнее и бандитите трябваше да се задоволят с тази битка.
Отвъд далечния край на оазиса, отново препускайки свободно през пустинните пясъци, тримата изминаха почти една миля, преди Джарлаксъл да дръпне юздите и да прикани приятеля си да направи същото.
— Буахаха! — изрева Атрогейт. — Никога няма да мога да ти се отблагодаря за новия ми приятел! Буахаха! Снорт! Буахаха!
Джарлаксъл му се усмихна, но нападна Ентрери.
— Това мина добре — иронично каза мрачният елф. — Изглежда всичките ми уроци по дипломация са били пропилени.
Ентрери понечи да отговори, но забеляза, че в ширита на великолепната шапка на Джарлаксъл вече расте ново перо. Той просто поклати глава и пришпори жребеца си.
— Трябва да се върнем — каза Атрогейт. — Има още за млатене!
Джарлаксъл не свали очи от отдалечаващия се Ентрери и без да отговори, подкани кошмара си да препусне след неговия спътник.
— Ба — изсумтя разочаровано Атрогейт.
Погледна с копнеж назад към оазиса и неохотно ги последва.
Глава 22
Отдаване на боговете
— Сега знаем защо е умрял последният глупак — каза Атрогейт, когато заедно с двамата си спътници влезе в къщата, която им бяха предложили в югозападната част на Мемнон.
Бяха влезли в града по-рано същата сутрин и по настояване на Ентрери — поне що се отнасяше до него избегнаха по-добрите райони от пристанищния град, където бяха разположени всички кръчми, и бяха отишли право в западналия район, където къщите представляваха паянтови стени с подове от камъни и пръст — и това важеше за късметлиите, които изобщо имаха някакъв подслон. Много от съседите им, най-бедните жители на града, спяха по песъчливите улици, често дори без навеси, които да ги предпазват от падащите от време на време дъждове. Малко злато от Джарлаксъл бе спестило на тримата поне тази съдба и мъжът, един от чиновниците от Дома на Пазителката, храмът на Селуней, ги бе уведомил за добрия им късмет, защото собственикът на къщата наскоро бе напуснал земния свят и я бе оставил свободна.
Джарлаксъл изпъшка, когато влезе след джуджето, и осъзна, че подкупът за чиновника е бил извънредно щедър. Четири стени обграждаха мястото за подслон, през чийто покрив, наред с тръстиката, се виждаше и небето, пръстен под и една-единствена маса от струпани камъни, до такава степен покрита с пълзящи буболечки — опасни на вид червеникавокафяви създания с дълги щипки и завита нагоре опашка, — че беше очевидно, че мястото е техен дом от много дълго време.
Атрогейт се приближи до масата и изсумтя, сякаш развеселен.
— У дома си имахме име за това — каза той, протегна дебелия си палец и смачка една от пълзящите гадинки с хрущене. — Бюфет.
— Не смей да го ядеш — каза Джарлаксъл и Атрогейт му отвърна с едно от характерните си „буахаха“.
Ентрери влезе последен. Огледа се и почти не забеляза обстановката.
— Струва ми се, че туй ти е доста познато — подразни го Атрогейт.
Ентрери му хвърли кос поглед, но само поклати глава и се обърна.
— На площада, който гледа към доковете, има обедни служби — каза той на Джарлаксъл. — Ще бъда там, от южната страна на Дома на Пазителката.
Обърна се и тръгна да излиза през разнебитената врата.
— Оставяш ли ни? — попита мрачният елф.
— Като начало, не съм ви канил да идвате — припомни му Ентрери, докато се отдалечаваше.
— Буахаха! — изрева Атрогейт.
— Достатъчно, уважаемо джудже — каза Джарлаксъл, макар че не свали очи от вратата. — Това е трудно за нашия приятел.
— Мястото май не го притесни особено — каза Атрогейт.
Джарлаксъл се обърна към него.
— Това? — попита той. — Подозирам, че Артемис Ентрери е добре запознат с подобни жилища. Но предполагам, че завръщането в този град, мястото, където е роден и отраснал, носи със себе си болезнени спомени и поради тази причина трябваше да дойде тук.
За изненада на Джарлаксъл при тези думи Атрогейт се смръщи и кимна, но не каза нищо, много нехарактерна реакция, която разкри доста на проницателния, опитен мрачен елф.
— Тогаз, друже мой, не е ли време за запой? — изтърси джуджето. — Ще чакам молитви да чуя сега, или ще си сготвя манджа от тез същества! Буахаха!
— Само това ли е Атрогейт? — попита Джарлаксъл напълно сериозно и прекъсна изблика на джуджето. Атрогейт го изгледа сурово, внезапно изтрезнял.