Пътят на Патриарха

— Защото не поиска да участваш във възмездието? — Джарлаксъл не искаше да прекъсва разказа на джуджето и премълча другата част от въпроса си, която се отнасяше до твърдението му за изминалите години.

Малко джуджета доживяваха до триста години и доколкото Джарлаксъл знаеше, никое не можеше да достигне тази възраст и да запази жизненост и сила като тези на Атрогейт. Или джуджето бъркаше датите, или в него се криеше нещо повече, отколкото Джарлаксъл бе предполагал.

— Защото не исках да се върна в онази прокълната дупка — отговори Атрогейт. — Бях видял твърде много мъртъвци от моя род във всеки ъгъл и всяка сянка.

— Атрогейт е умрял в деня, в който са дошли орките — каза Джарлаксъл и изпълненият с признание поглед на джуджето му подсказа, че е изрекъл истината. — Но ако това е било преди векове, може би сега…

— Не! — изтърси джуджето. — Там няма нищо за мен.

Не е останало нищо от един цял джуджешки живот и дори повече.

— Значи тръгна на изток?

— Изток, запад, юг — нямаше голямо значение за мен — поясни Атрогейт. — Навсякъде, но не и там.

— Тогава значи си чувал за Митрал Хол?

— Аха, момчетата на Боен чук. Достатъчно добри са. Изгубиха крепостта си сто години след падането на Фелбар, но чувам, че са си я върнали.

— Достатъчно добри? — попита Джарлаксъл и си отбеляза наум потвърждението на изминалото време, защото наистина Митрал Хол бе паднал пред дуергарите и сенчестия дракон преди около два века. — Или твърде добри за Атрогейт? Мисли ли се Атрогейт за недостоен? Нима стрелите на твоя род са уцелили целта?

— Ба! — изсумтя убедително джуджето. — Но кое е добро и кое е лошо? И какво значение има, елфе? Всичко е игра, при която боговете ни се смеят, знаеш го толкова добре, колкото и аз!

— Значи се смееш на всичко и удряш всичко, което има нужда от удряне.

— И удрям добре, нали?

— По-добре от почти всички, които съм виждал.

Атрогейт изсумтя отново.

— По-добре от всички.

Джарлаксъл привличаше не един и два любопитни погледа, докато вървеше по улиците на населения предимно с хора град. Но те не приличаха на подозрителните погледи, вече привични за него, когато се показваше като мрачен елф, защото в тях нямаше омраза, а само любопитство и повече от бегъл интерес към облеклото му, което изглеждаше твърде знатно за тази бедна част на Мемнон.

Всъщност, общата сума на дрехите на Джарлаксъл, само онези, които носеше на гърба си из града, би предизвикала завистта на всяка благородна дама от Града на бездънните води.

Мрачният елф прогони всички странични мисли от ума си и си припомни, че човекът, когото тайно следеше, не е новак в занаята на крадците. Знаеше, че най-вероятно Артемис Ентрери вече е усетил тайното преследване, но не го показваше.