Пътят на Патриарха
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: The Sellswords #3
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 978-954-761-428-4
- Переводчик: Илиян Илиев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на Патриарха». Краткое содержание книги:
Мрачният елф Джарлаксъл обаче не иска да се върне в Мензоберанзан, затова се опитва да съгради собствено кралство заедно с Ентрери в земите на Кървав Камък. Крал Гарет отмъщава на Джарлаксъл и Ентрери за това своеволие, като ги изпраща на заточение в родното място на Артемис — Мемнон.
Мемнон е обвит в тайни от детството на Ентрери — наемникът отваря душата си за отдавна погребани емоции — бори се със спомени от травматичното си детство, пробудени от магическата флейта на Идалия.
Човекът запелтечи и поклати глава.
— Всяка монета ти купува двойно опрощение и отгоре — каза Госитек и протегна ръка.
Селякът плесна кесията на дланта му.
Госитек му се усмихна, но това беше студена усмивка, самодоволното ухилване на котката, която е хванала мишката и очаква да се нахрани. Бавно и преднамерено Госитек отвори кесията и изсипа оскъдното й съдържание на дланта си. Очите му проблеснаха, когато забеляза сребърна монета сред двете дузини медници, и той вдигна очи от нея към лъжливия селянин, който се сгърчи и повехна пред погледа му.
— Запиши името — нареди Госитек на помощника си.
— Булиум — каза селянинът, наклони глава в жалък опит за поклон и тръгна да си ходи. Но се спря и отново облиза устни, загледан в купчината монети на дланта на Госитек.
Благочестив Госитек отдели няколко медника от купчинката, без да откъсва поглед от мъжа. Подаде останалото на помощника си, за да го пусне в кутията, и започна да връща другите монети в кесията. Ала след това отново се спря, все още вторачен в селянина, и даде половината и от тази купчина на помощника си. В кесията пусна три монети и я върна на мъжа.
Но когато човекът я грабна, Госитек не я пусна веднага.
— Давам ти ги назаем, Булиум — каза той със сериозен и равен тон. — Индулгенцията ти е платена — цяла година по-малко от времето ти в Скиталческата равнина. Но цената е цялото съдържание на кесията ти заради твоята неохота и това, че излъга за втората сребърна монета. Получаваш три. Очаквам да върнеш пет на Селуней, за да изкупиш индулгенцията.
Все още глупаво кимайки с глава, селянинът грабна кесията и се затътри по-надалече.
До дървения стол помощникът на Госитек се изкиска.
— Вярваш ли, че Кнеликт и групичката му не са правили и по-лоши неща? — попита Джарлаксъл, когато най-сетне настигна джуджето. Вече почти се бяха върнали в гъмжащата от насекоми колиба.
— Кнеликт е глупак, при това грозен — измърмори Атрогейт. — Няма какво да му харесвам.
— Но му служеше — на него и на Цитаделата на убийците.
— По-добре, отколкото да се бия с кучетата.
— Значи се ръководиш от прагматизма.
— Ако знаех какво означава тази дума, щях да се съглася или пък не — каза джуджето. — Какво е това, някаква религия?
— На практика да — обясни Джарлаксъл. — Постъпваш според нуждите си, както ти изнася.
— Не правят ли всички така?
Джарлаксъл се засмя.
— В някаква степен, предполагам. Но малко са онези, които го приемат за ръководен принцип в живота си.
— Може би само това ми е останало.
— Отново говориш със загадки — каза мрачният елф и когато Атрогейт го изгледа навъсено, той вдигна отбранително ръце. — Знам, знам. Не искаш да говориш за това.
Атрогейт изсумтя.
— Чувал ли си за Фелбар, елфе?
— Той джудже ли е?
— Това е място. Цитаделата Фелбар.
Джарлаксъл се замисли за момент и после кимна.
— Джуджешка крепост… източно от Митрал Хол.
— На юг от Адбар — потвърди Атрогейт също с кимване. — Беше моят дом и моето място и никога не съм си и помислял, че ще живея другаде.
— Но…?
— Клан орки — поясни Атрогейт. — Нападнаха бързо и безмилостно — даже не помня колко години минаха оттогава. Твърде малко и твърде много, ако ме разбираш.
— Значи орките са опустошили дома ти и сега не можеш да спреш да скиташ? — попита Джарлаксъл. — Кланът ти не може да не е оцелял. Може би са се разпръснали, но…
— Не, родът ми е във Фелбар. Прогониха орките и то не много отдавна.
Джарлаксъл забеляза, че лицето на Атрогейт се изопна при тези думи и реши да спре дотук и да остави джуджето да преглътне всичко. Знаеше, че го е насочил по болезнен път, но не искаше да го притиска прекалено.
За негова изненада и удоволствие джуджето продължи без допълнително подканяне, а думите се заизливаха от устата му сякаш бяха река и мрачният елф бе разрушил стената, която я спираше.
— Имаш ли мъничета? — попита Атрогейт.
— Деца? — подсмихна се Джарлаксъл. — Не, доколкото знам.
— Ба, значи пропускаш — каза джуджето.
За изненада на Джарлаксъл, в очите на Атрогейт имаше влага — нещо, което никога не бе мислил, че ще види.
— Имал си деца — предположи той, преценявайки реакцията на Атрогейт към всяка дума, преди да произнесе следващата. — Били са убити, когато орките са нападнали?