Пътят на Патриарха

Все още глупаво кимайки с глава, селянинът грабна кесията и се затътри по-надалече.

До дървения стол помощникът на Госитек се изкиска.

— Вярваш ли, че Кнеликт и групичката му не са правили и по-лоши неща? — попита Джарлаксъл, когато най-сетне настигна джуджето. Вече почти се бяха върнали в гъмжащата от насекоми колиба.

— Кнеликт е глупак, при това грозен — измърмори Атрогейт. — Няма какво да му харесвам.

— Но му служеше — на него и на Цитаделата на убийците.

— По-добре, отколкото да се бия с кучетата.

— Значи се ръководиш от прагматизма.

— Ако знаех какво означава тази дума, щях да се съглася или пък не — каза джуджето. — Какво е това, някаква религия?

— На практика да — обясни Джарлаксъл. — Постъпваш според нуждите си, както ти изнася.

— Не правят ли всички така?

Джарлаксъл се засмя.

— В някаква степен, предполагам. Но малко са онези, които го приемат за ръководен принцип в живота си.

— Може би само това ми е останало.

— Отново говориш със загадки — каза мрачният елф и когато Атрогейт го изгледа навъсено, той вдигна отбранително ръце. — Знам, знам. Не искаш да говориш за това.

Атрогейт изсумтя.

— Чувал ли си за Фелбар, елфе?

— Той джудже ли е?

— Това е място. Цитаделата Фелбар.

Джарлаксъл се замисли за момент и после кимна.

— Джуджешка крепост… източно от Митрал Хол.

— На юг от Адбар — потвърди Атрогейт също с кимване. — Беше моят дом и моето място и никога не съм си и помислял, че ще живея другаде.

— Но…?

— Клан орки — поясни Атрогейт. — Нападнаха бързо и безмилостно — даже не помня колко години минаха оттогава. Твърде малко и твърде много, ако ме разбираш.

— Значи орките са опустошили дома ти и сега не можеш да спреш да скиташ? — попита Джарлаксъл. — Кланът ти не може да не е оцелял. Може би са се разпръснали, но…

— Не, родът ми е във Фелбар. Прогониха орките и то не много отдавна.

Джарлаксъл забеляза, че лицето на Атрогейт се изопна при тези думи и реши да спре дотук и да остави джуджето да преглътне всичко. Знаеше, че го е насочил по болезнен път, но не искаше да го притиска прекалено.

За негова изненада и удоволствие джуджето продължи без допълнително подканяне, а думите се заизливаха от устата му сякаш бяха река и мрачният елф бе разрушил стената, която я спираше.

— Имаш ли мъничета? — попита Атрогейт.

— Деца? — подсмихна се Джарлаксъл. — Не, доколкото знам.

— Ба, значи пропускаш — каза джуджето.

За изненада на Джарлаксъл, в очите на Атрогейт имаше влага — нещо, което никога не бе мислил, че ще види.

— Имал си деца — предположи той, преценявайки реакцията на Атрогейт към всяка дума, преди да произнесе следващата. — Били са убити, когато орките са нападнали?