Пътят на Патриарха
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: The Sellswords #3
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 978-954-761-428-4
- Переводчик: Илиян Илиев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на Патриарха». Краткое содержание книги:
Мрачният елф Джарлаксъл обаче не иска да се върне в Мензоберанзан, затова се опитва да съгради собствено кралство заедно с Ентрери в земите на Кървав Камък. Крал Гарет отмъщава на Джарлаксъл и Ентрери за това своеволие, като ги изпраща на заточение в родното място на Артемис — Мемнон.
Мемнон е обвит в тайни от детството на Ентрери — наемникът отваря душата си за отдавна погребани емоции — бори се със спомени от травматичното си детство, пробудени от магическата флейта на Идалия.
— Изглежда, че не се влияеш от други емоции, освен от собствения си хумор — продължи Джарлаксъл, а лицето на Атрогейт се изопваше с всяка дума. — Ако може да се нарече така. Няма ли нещо друго, освен собственото ти удоволствие?
— Аз бих могъл да ти кажа същото.
— Би могъл, но отговорът ми ще включва дълго обяснение на историята.
— Или можеш да ми кажеш да си гледам работата.
— Наистина. И какво ще направиш, мой космати приятелю?
— Отиваш някъде, където не ти е мястото.
— Твоето безгрижие не е безпричинно — каза мрачният елф. — Нещо за пиене, някой за удряне, и шега, която да го накара да стене — само това ли е Атрогейт?
— Нищо не знаеш.
„Наистина“, помисли си Джарлаксъл, подсмихна се и реши да запази иронията от двойното отрицание за себе си.
— Тогава ми разкажи.
Атрогейт изскърца със зъби и бавно поклати глава.
— Да те напоя ли със силен алкохол, преди да задавам такива въпроси? — попита Джарлаксъл.
— Направи го и ще откриеш, че от главата ти стърчи боздуган.
Джарлаксъл прие заплахата със смях и остави темата. Поне гласно, защото в мислите си продължаваше да преповтаря казаното. Нещо бе направило Атрогейт такъв, какъвто беше; нещо бе пречупило джуджето до такава степен, че да няма друга емоционална защита, освен стената от присмех и самоирония, заздравена от периодичните удари на могъщите боздугани и доста почестите запои.
Джарлаксъл кимна, мислейки си, че току-що е открил нещо интересно, нещо, което имаше намерение да проучи, въпреки сериозната заплаха на джуджето.
Сцената беше твърде позната на Артемис Ентрери и върна мислите му назад през годините. Пред него, на широкия площад пред гигантския Дом на Пазителката, най-голямата сграда в тази част от града, стояха, седяха и лежаха хора, изметта на Югозападен Мемнон. Те бяха лишените от собственост, най-големите бедняци в града. Почти всички страдаха от болестите, толкова разпространени сред онези, които не успяваха да намерят достатъчно храна и вода, които не успяваха да поддържат лична хигиена, които нямаха подслон от дъжда.
Но те не бяха лишени от надежда. Не, мъжете от източната страна на площада, богато облечени и отрупани с бижута, не им позволяваха да изпаднат в отчаяние. Те възхваляваха с мелодични гласове славата на Селуней и чудесата, които очакваха нейните слуги. Пажовете им обикаляха из тълпата и предлагаха добрата вест и насърчителни думи, говореха за спасение и обещаваха вечност без болка.
Но Ентрери знаеше твърде добре, че не става въпрос само за насърчение. Изказваха се обещания за незабавно облекчение на страданията и дори предположения — обикновено запазени за опечалени родители, — че престоят в отвъдното на скъпите им покойници може да бъде направен още по-добър от онова, което обещаваше тяхната богиня.
— Нима ще допуснеш детето ти да страда в Скиталческата равнина и миг повече, отколкото е необходимо? — говореше един млад послушник на обляна в сълзи жена, застанала недалече от Ентрери. — Разбира се, че не. Ела, добра жено. Всяка минута забавяне е още един миг страдание за скъпия ти Тойджо.
Ентрери можеше да познае, че послушникът не за пръв път се обръща към тази жена. Той проследи с поглед през тълпата жената и мъжа, който я дърпаше след себе си.
— Морадин ми е свидетел, а вие наричате моя род безсърдечен — промърмори Атрогейт, когато се приближи заедно с Джарлаксъл и застана до Ентрери. — Ама че братство си имате тук. Приисква ми се да намеря магьосник, който да ме превърне в човек — завърши той с престорена усмивка и избърса очите си.
Ентрери му хвърли кисел поглед, но тъй като не изпитваше повече обич към събратята си от Атрогейт, не намери какво да отговори. Вместо това погледна към Джарлаксъл и се стъписа, защото още не беше свикнал да вижда мрачния елф със златиста коса и светлокафява кожа.
— Позната ли ти е тази сцена? — попита Джарлаксъл.
— Продават индулгенции — обясни Ентрери.
— Продават ли? — изсумтя Атрогейт. — Нима онез’ мръсни глупаци имат нещо за харчене?
— Харчат малкото, което имат.
Атрогейт изпуфтя, когато покрай тях мина един изключително кльощав човек.
— По-добре си купи бисквита, ако питаш мен.
— Свещениците лекуват раните им срещу заплащане ли? — попита Джарлаксъл.