Бьорнстад

– Ами ако сме ужасни родители?

– Ами ако не сме?

Тя слага ръката му върху корема си, доближава пръсти до китката му, почуква по стъклото на часовника му.

– Скоро ще има на кого да го предадеш.

Жанет дълго време стои до оградата и просто попива детайлите.

– Боже. Собствен развъдник, точно както си мечтаеше. Когато бяхме малки, все разправяше за това, а аз не вярвах.

Адри се изпъчва, въпреки че думите ѝ са омаловажителни:

– А, едва свързвам двата края. Ако вдигнат застрахователните премии още веднъж, ще трябва да раздам кучетата и да затворя. Но все пак е мой.

Жанет я погалва по рамото.

– Твой е. Гордея се с теб. Толкова е странно... Понякога ми се иска изобщо да не се бях връщала тук, а друг път ми се иска изобщо да не си бях тръгвала. Разбираш ли какво имам предвид?

Адри, която винаги е общувала по особено опростен начин, отговаря:

– Не.

Жанет се усмихва. Липсва ѝ опростеното. Когато се отказаха от хокея, Адри отиде в гората, а Жанет отиде в Хед и си намери малък боксов клуб. Когато Адри купи старото стопанство, Жанет се премести в по-голям град и започна да тренира бойни спортове, всякакви възможни видове. Когато Адри купи първите си кутрета, Жанет изигра първия си двубой. В продължение на една избледняваща, кратка година, тя се състезаваше професионално. После дойдоха контузиите и тя започна да учи за преподавател, за да има какво да прави, докато се възстанови. Когато това стана, Жанет вече беше добра учителка, но не и толкова добър боец. Беше изгубила инстинктите си. Когато татко почина и брат ѝ не можеше да се справи с цялата помощ, от която имаше нужда мама, Жанет се върна обратно в Бьорнстад. Беше само за няколко месеца, но сега е тук, преподава в училището и отново е част от града. Това място притежава трудна за обяснение способност да пленява хората. От една страна, ги има всичките му недостатъци, а списъкът наистина е дълъг, но от друга – има и няколко неща, които са толкова хубави, че засенчват всичко останало. Става дума най-вече за хората. Сурови като гората, упорити като леда.

– Мога ли да наема едно от складовите ти помещения? – пита Жанет.

Давид звъни на вратата на къщата на Бени. Майка му отваря, изморена, току-що прибрала се от работа, казва, че не знае къде е синът ѝ. Може би при сестра си в „Плевнята“ в Хед, предполага тя. Давид отива там. Катя стои на бара, поглежда го колебливо, но накрая казва, че не знае. Той вижда, че лъже, но не я притиска.

Щом излиза от „Плевнята“, един от пазачите виква след него:

– Ти си онзи хокеен треньор, а? Бени ли търсиш?

Давид кима. Пазачът посочва към спортната зала.

– Мина оттук с един приятел. Носеха кънки, но ми се струва, че ледът вече е твърде лош, за да карат на езерото, така че сигурно са на откритата пързалка зад залата.

Давид благодари. Все още е тъмно, когато завива зад ъгъла. Момчетата не могат да го видят, но той ги вижда. Бени и другият. Целуват се.