Бьорнстад
- Автор: Бакман Фредрик
- Серия: Бьорнстад #1
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- ISBN: 978-954-28-2336-0
- Переводчик: Любомир Гиздов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Бьорнстад». Краткое содержание книги:
– Ами... не е толкова трудно, просто започваш. Винаги ще се намерят момчета, които искат да играят хокей.
– А момичетата?
Сюне повдига чело няколко пъти. Вдишванията свистят под тежестта на тялото му.
– В Хед има момичешки отбор.
– Ние не сме от Хед – отговаря Адри.
Той не може да не се усмихне на този отговор, но измърморва:
– Моментът не е подходящ за момичешки отбор в Бьорнстад. Имаме си достатъчно проблеми.
Адри скръства ръце.
– Имам една приятелка, Жанет, преподава в училището. Иска да отвори клуб за бойни изкуства в склада ми.
Устните на Сюне сякаш вкусват непозната дума.
– Бойни... изкуства?
– Да. Бойни изкуства. Добра е. Състезаваше се професионално. Младежите много ще я харесат.
Сюне отново се почесва по корема, този път с две ръце. Опитва да проумее какво се случва.
– Но... бойни изкуства? Това тук не е боен град. Това е хо...
Адри вече се отдалечава. Кутрето я следва. Ругаейки и мърморейки, Сюне тръгва след тях.
Когато Давид беше малък, татко му бе непобедим супергерой, татковците са такива. Чуди се дали самият той би бил такъв за детето си. Татко го научи да кара кънки, търпеливо и грижовно. Той никога не се биеше. Давид знаеше, че други бащи понякога го правят, но не и неговият. Неговият четеше приказки и пееше песни за лека нощ, не се караше, когато синът му се напикае в магазина, не викаше, когато Давид счупи прозорец с топка. Татко бе голям в живота и огромен на леда, безмилостен и неуязвим. „Истински мъж!“, хвалеха го винаги треньорите. Давид стоеше до мантинелата и попиваше всеки комплимент, все едно е бил отправен към него. Татко вършеше всичко целеустремено, никога не се колебаеше, нито в спорта, нито във възгледите си. „Можеш да бъдеш какъвто си поискаш, само не ставай педал“, смееше се той. Но понякога, на масата в кухнята, можеше да заговори по-сериозно: „Хомосексуализмът е оръжие за масово унищожение, Давид, запомни това. Не е естествен. Ако всички станат хомота, човечеството ще изчезне само след едно поколение“. Когато остаря, той често гледаше новините и нареждаше: „Това не е сексуална ориентация, това е мода! Тия ли са потиснато малцинство? Имат си собствен ПАРАД, кое им е потиснатото?“. Когато беше пил, правеше кръг с пръстите на едната си ръка и пъхаше в него показалеца на другата. „Така става, Давид!“ После допираше двата си показалеца и казваше: „Но така не става!“.
Когато нещо, каквото и да е, беше много лошо, значи беше „педерастко“. Когато нещо не работеше, то беше „гей“. Това не бяха просто понятия, а наречие и прилагателно, граматически оръжия.
Давид се връща обратно в Бьорнстад. Седи в колата и плаче от гняв. Срамува се. Отвратен е. От себе си. Цял живот е тренирал едно момче, обичал го е като син, а то го е обичало като баща. Няма по-лоялен играч от Бени. Няма по-голямо сърце от неговото. Колко ли пъти Давид е прегръщал шестнайсети номер след края на някой мач и му го е казвал? „Ти си най-смелият проклетник, когото познавам, Бени. Най-смелият проклетник.“
И след всички часове в съблекалнята, всички нощи в автобуси, всички разговори и шеги, кръв, пот и сълзи, момчето не е посмяло да каже най-голямата си тайна на своя треньор.
Това е разочарование, Давид знае, че е неизмеримо разочарование. Няма друг начин да се опише колко много се е провалил като личност, щом дори такъв боец като Бени си мисли, че треньорът му би се гордял по-малко с него, ако знаеше, че е хомосексуален.
Давид се мрази заради това, че не е станал по-добър от баща си. Това е задачата на синовете.
Адри и Сюне обикалят от къща на къща. Всеки път, когато някой отвори и хвърли многозначителен поглед към небето, за да покаже, че е малко късно да се тропа по вратите на почтени хора, Сюне пита дали „тук живеят малки момичета?“. Адри ще разправя тази история като някаква легенда и ще казва, че е било все едно египетският фараон обикаля домовете в търсене на Мойсей. Адри няма особено добри библейски познания, това трябва да го признаем, но я бива в други неща.
Навсякъде я питат „ама нали в Хед има момичешки отбор“, а тя всеки път отговаря едно и също. Накрая натиска един звънец и вратата се отваря от някого, който едва стига дръжката.
Момиченцето е на четири години и стои в антре без лампи, в къща, пълна със синини. Вдигнала е леко изплашените си ръце, стои на пръсти, сякаш всеки момент е готова да побегне, ушите ѝ непрестанно се ослушват за стъпки откъм стълбите. Но очите ѝ са широко отворени и гледат право към Адри, без да мигат.
Сърцето на Адри успява да се разбие многократно, докато тя кляка. Застава със свити колене пред момичето и го поглежда. Виждала е войни, виждала е страдание, но с това не се свиква. Никога не знаеш какво да кажеш на четиригодишно дете, което изпитва болка и си мисли, че това е нормално, защото животът никога не му е показвал нещо различно.