Бьорнстад

Тропане по вратата събужда басиста. Той отваря, гол до кръста. Бени изсумтява.

– Ще ти трябват повече дрехи, ако ще караме кънки.

– Вчера те чаках цяла вечер, можеше да звъннеш – прошепва басистът разочаровано.

– Извинявай – казва Бени.

И басистът му прощава. Макар да се опитва да не го прави. Защото как да не простиш на момче, което те гледа така?

Кръчма „Кожуха“ си е все същата, мирише на нещо средно между мокри животни и чиния с храна, която някой е забравил зад радиатора. На масите седят мъже, единствено мъже. Мира знае, че всички забелязват пристигането ѝ, но никой не я поглежда. Винаги се е гордяла, че не се плаши лесно, но непредсказуемостта на Групата праща ледени тръпки по гръбнака ѝ. Достатъчно лошо е да ги гледа в залата, когато крещят ужасяващи неща на Петер по време на мачове на мъжкия отбор в края на неуспешен сезон. Но да ги види тук, в тясно помещение и когато повечето от тях са пили, я изнервя повече, отколкото би искала да признае.

Рамона протяга ръка към нея. Старата жена се усмихва през кривите си зъби.

– Миа! Какво правиш тук, момиче? Да не би най-накрая да са ти омръзнали въздържателските фасони на Петер?

Мира се усмихва почти незабележимо.

– Не. Дойдох само да кажа благодаря. Чух какво си направила на заседанието, какво си казала.

– Няма нужда – измърморва Рамона.

Мира се приближава до бара, настоява:

– Напротив. Има. Ти нададе глас, когато всички други мълчаха. Исках да те гледам в очите, докато ти го казвам, макар да знам, че в този град се срамувате да си благодарите.

Рамона се засмива и закашля.

– Ти никога не си била по срамуването.

– Не – усмихва се Мира.

Рамона я потупва по ръката.

– Този град невинаги знае разликата между правилно и грешно, признавам. Но знаем разликата между добро и лошо.

Мира забива нокти в барплота. Не е дошла само за да благодари, а и за да узнае отговора на един въпрос. Не ѝ се иска да го задава тук. Но никога не е била и по страхуването.

– Защо го направиха, Рамона? Защо Групата гласува Петер да запази работата си?

Рамона я зяпва. Цялото помещение притихва.

– Не знам за какво... – започва Рамона, но Мира вдига длани изморено.

– Спести ми глупостите, моля те. Не ми казвай, че няма никаква „Група“. Има и те мразят Петер.

Не се обръща, но усеща погледите, вперени в тила ѝ. Гласът ѝ трепери, когато казва:

– Аз съм доста умна жена, Рамона, и мога да броя. Няма шанс Петер да е спечелил гласуването, ако Групата и всички, върху които те имат влияние, не са гласували за него.

Рамона я наблюдава дълго, без да мигне. Никой от мъжете не се изправя. Никой дори не помръдва. Накрая Рамона кимва бавно.

– Както ти казах, Мира, тукашните хора невинаги знаят разликата между правилно и грешно. Но знаем разликата между добро и лошо.

Гръдният кош на Мира се надига, сънната ѝ артерия пулсира, ноктите оставят следи по бара. Внезапно телефонът ѝ звънва, тя подскача и започва да рови в чантата си, обажда се важен клиент, Мира се колебае, преди да затвори. Диша дълбоко през зъби. Щом вдига глава, вижда халба бира на бара.