Бьорнстад

Майката на Кевин кима с благодарност. Пие кафе. Отново и отново си мисли една и съща мисъл: „На този свят човек е нищо, ако е сам“.

Следобед Бени отново отива в Хед, почти е стигнал до репетиционната на басиста, когато получава есемес. Стиска телефона в дланта си, докато екранът не се покрива с пот. Моли Катя да обърне колата, тя иска да го попита защо, но по изражението му вижда, че няма смисъл. Той слиза по средата на пътя, взима патериците си и тръгва право през гората. Никой никога не вижда есемеса, а и никой не би могъл да го разбере. Пише само: „Островът?“.

Басистът седи на стол в репетиционната си. Не свири. Просто държи в ръце чифт кънки и чака с часове някого, който така и не се появява.

Остават още два месеца до лятото, но водата в езерото вече е започнала да се събужда от зимния си сън и ледът бавно отстъпва с по няколко нови пукнатини всеки ден. Ако човек застане до брега, езерото прилича на спокойна картина в стотици нюанси на бялото, но тук-там има мънички обещания за зеленина. Ще настъпи нов сезон, последван от нова година, животът ще продължи и хората ще забравят. Понякога – защото не могат да си спомнят, понякога – защото не искат.

Кевин седи на един камък и гледа към техния остров. Това е мястото, където двамата с Бени никога не са криели нищо един от друг – точно защото самият остров бе скришен. Кевин изгуби клуба си, но не е изгубил отбора си. Ще изиграе един сезон в Хед Хокей, после ще приеме предложение от някой голям клуб, а след това ще замине за Северна Америка. Когато влезе в годишния подбор на НХЛ, професионалните отбори ще отпишат жалбата в полицията като „off the ice problems“. Ще му зададат един-два въпроса, но все пак знаят как е. Винаги има момичета, които търсят внимание, тези проблеми нямат нищо общо с хокея и трябва да бъдат оставени на полицията и съда. Кевин ще получи всичко, което е искал да има. Остава му само едно.

Мая чака на стълбите, когато майка ѝ се прибира. Все още държи бележката от колежката, смачкана на топка, подобна на заредена граната. Двете допират челата си. Не проговарят, защото така или иначе не биха могли да чуят нищо. Екът от писъците в сърцата им е твърде оглушителен.

Бени изминава целия път през дълбокия сняг със счупения си крак. Знае, че Кевин точно това иска. Иска доказателство, че Бени все още е негов, че още е лоялен, че всичко може да бъде както преди. Когато Бени стига до брега и се взира в най-добрия си приятел, двамата разбират, че наистина може да бъде така. Кевин се засмива и го прегръща.

Мама е допряла длани до бузите на Мая. Двете бършат сълзите си.

– Все още има какво да направим, можем да настояваме за нови разпити, имам връзки с един адвокат, който е специалист по сексуалните престъпления, можем да го извикаме, можем... – дърдори Мира, но Мая я прекъсва нежно.