Убийството на султана

Макар и изтощени от двучасовото размахване на саби и хвърляне на стрели и копия, защитниците продължили да отбраняват стените с огромна самоотверженост. Точно тогава изстреляното от гигантското оръдие на Орбан гюле направило огромна дупка в стената между Едирнекапъ и Топкапъ. Използвайки удобния момент, група от триста бойци веднага щурмувала разрушената стена. Дори успели да влязат в града. Но защитниците незабавно ги убили. Но все повече губели сили. А османците разполагали с отпочинали и прекрасно познаващи изкуството на боя хиляди еничари. С първите дневни лъчи, осветили кръвопролитието при стените, падишахът оттеглил и анадолските воини. Защитниците дори не се зарадвали, защото се страхували да се надяват. И скоро щели да разберат, че са прави. Султан Мехмед Хан, изпълняващ замисъла си стъпка по стъпка, застанал пред въоръжените до зъби, готови да убиват и да бъдат убити еничари, посочил със сабя стените и извикал: „Хайде, герои, хайде, лъвове мои, това е градът и той ни очаква. Хайде, юнаци, врагът е изтощен и ранен. Духът им е паднал, могат да побягнат всеки момент. Хайде вече да вземем този град… Напред!“

Еничарите и личната султанска гвардия поели към стените под закрилата на щитовете като гигантска костенурка. Просветляващото небе не се виждало от стрели. Но опитните воини стигнали до стените без прекалено много жертви. Тогава отново влезли в близък бой. Камбаните на градските църкви биели като луди и призовавали всички на помощ на защитниците. Трябва да признаем, че те упорито се противопоставяли на нашите и размахвали саби четири часа на живот и смърт. Но не било възможно повече да удържат на толкова силна армия. Първият пробив дошъл съвсем неочаквано от големия герой в отбраната, Джовани Джустиниани. Доброволецът командир защитавал Романовата порта, сиреч Топкапъ насреща ни. Един еничар, приближаващ под оръдейните изстрели кулите сред труповете на османските герои, паднали пред стените, се озовал лице в лице с него. Дори другарите му да били дотичали, вече било късно. Нашият юнак вещо измъкнал сабята и я забил в генуезкия рицар. Тежко раненият Джустиниани се уплашил от смъртта и поискал да напусне крепостта. Въпреки молбите на Константин да остане Джустиниани наредил на хората си да го пренесат до кораба му. Бягството на Джустиниани и бойците му бил тежък удар. Сред защитниците настъпила паника. Това не убягнало на султана, следящ сражението отблизо; като забелязал объркването на противника, викнал към еничарите. „Врагът бяга, атака, юнаци, атака… Крепостта вече е наша. Градът падна, напред…“