Убийството на султана
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-2248-6
- Переводчик: Елен Кирчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убийството на султана». Краткое содержание книги:
Макар и изтощени от двучасовото размахване на саби и хвърляне на стрели и копия, защитниците продължили да отбраняват стените с огромна самоотверженост. Точно тогава изстреляното от гигантското оръдие на Орбан гюле направило огромна дупка в стената между Едирнекапъ и Топкапъ. Използвайки удобния момент, група от триста бойци веднага щурмувала разрушената стена. Дори успели да влязат в града. Но защитниците незабавно ги убили. Но все повече губели сили. А османците разполагали с отпочинали и прекрасно познаващи изкуството на боя хиляди еничари. С първите дневни лъчи, осветили кръвопролитието при стените, падишахът оттеглил и анадолските воини. Защитниците дори не се зарадвали, защото се страхували да се надяват. И скоро щели да разберат, че са прави. Султан Мехмед Хан, изпълняващ замисъла си стъпка по стъпка, застанал пред въоръжените до зъби, готови да убиват и да бъдат убити еничари, посочил със сабя стените и извикал: „Хайде, герои, хайде, лъвове мои, това е градът и той ни очаква. Хайде, юнаци, врагът е изтощен и ранен. Духът им е паднал, могат да побягнат всеки момент. Хайде вече да вземем този град… Напред!“
Еничарите и личната султанска гвардия поели към стените под закрилата на щитовете като гигантска костенурка. Просветляващото небе не се виждало от стрели. Но опитните воини стигнали до стените без прекалено много жертви. Тогава отново влезли в близък бой. Камбаните на градските църкви биели като луди и призовавали всички на помощ на защитниците. Трябва да признаем, че те упорито се противопоставяли на нашите и размахвали саби четири часа на живот и смърт. Но не било възможно повече да удържат на толкова силна армия. Първият пробив дошъл съвсем неочаквано от големия герой в отбраната, Джовани Джустиниани. Доброволецът командир защитавал Романовата порта, сиреч Топкапъ насреща ни. Един еничар, приближаващ под оръдейните изстрели кулите сред труповете на османските герои, паднали пред стените, се озовал лице в лице с него. Дори другарите му да били дотичали, вече било късно. Нашият юнак вещо измъкнал сабята и я забил в генуезкия рицар. Тежко раненият Джустиниани се уплашил от смъртта и поискал да напусне крепостта. Въпреки молбите на Константин да остане Джустиниани наредил на хората си да го пренесат до кораба му. Бягството на Джустиниани и бойците му бил тежък удар. Сред защитниците настъпила паника. Това не убягнало на султана, следящ сражението отблизо; като забелязал объркването на противника, викнал към еничарите. „Врагът бяга, атака, юнаци, атака… Крепостта вече е наша. Градът падна, напред…“
Градът падна – тези две думи обиколили стените като магически ключ за отваряне на вратите. С издигането на слънцето и по стените на Егрикапъ и Едирнекапъ се появили еничари. Мястото на византийското знаме с двуглавия орел било заменено с османското в червено и зелено, войниците нахлули в града като река през порутените стени и отворените порти и се сражавали с все сили, за да приключат щурма, донесъл на султана им прозвището Завоевателя. Виковете „Градът падна!“ обикаляли обграждащите Константинопол стени заедно с пролетния вятър и сломявали и последните съпротивителни сили на защитниците. Нашите успели да проникнат в града не само по суша, но и през стените откъм морето. През първите часове битката била много ожесточена. Войниците, гневно чакали пред стените петдесет и четири дни, губили другар след другар петдесет и четири дни, се нахвърлили безмилостно върху защитниците. Говори се, че по улиците потекли реки от кръв. Горките жители – уплашени до смърт побягнали към „Света София“, от безпомощност и все още таена надежда за сбъдване на древно пророчество.
Професор Тахир ме погледна възторжено.
– Разреши ми аз да разкажа за това пророчество, Мющак… Научилите за падането на града им жители панически се опитвали да се доберат до колоната на Константин, сега Чемберлиташ. Защото вярвали в предсказанието, че когато врагът стигне до колоната, от небето ще слезе ангел и ще подаде на героя спасител омагьосан меч с думите: „Вземи този меч и с Божията благословия защити народа си.“ И този свят боец щял да тръгне по заповед на ангела, а османците щели да се уплашат и да избягат. Но това не се случило, нашите войски спокойно минали покрай колоната на Константин и стигнали до „Света София“.
Разбрал безнадеждността на ситуацията, император Константин свалил имперските си одежди, изкрещял: „Градът падна, защо съм още жив?“, и се нахвърлил срещу еничарите с меч в ръка. Смелият василевс знаел, че отива на смърт. Както винаги казвал, предпочитал достоен край, подобаващ на император, вместо живот в безчестие. Докато яркото пролетно слънце се издигало в небето, градът вече бил превзет, ожесточени битки се водели само до някои кули, църковните камбани замлъквали една по една и Константинопол се предавал къща по къща, улица по улица.