![Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/0/9/3/4/ricaryat-na-shalion-paladin-of-souls-bg-download.jpg)
Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Шалион #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]». Краткое содержание книги:
Ръката на Фойкс проследи колебливо бялата линия, което бе достатъчно доказателство за новата способност на сетивата му.
— Сега погледни под този поток към канала, поддържан от демона.
Той проследи с поглед линията от бял огън, после премести очи към ручейчето, което все още се процеждаше откъм лорд Илвин, сетне погледна обратно към Катилара.
— Царина, не се ли излива прекалено бързо?
— Да. Точно затова нямаме много време. Хайде, да видим какво можеш да направиш. — Както преди, тя плъзна ръце над тялото на маршезата. После, водена от любопитство, отпусна ръцете си и вместо това просто си пожела наум. Беше по-лесно да подчини белия огън, като използва навиците на плътната материя, но както откри, ръцете всъщност не й бяха необходими. Душепламът на Катилара се сбра в областта на сърцето й, като продължи да се излива както преди. Иста не се опита да промени количеството, което Арис черпеше от нея. Докато огънят продължаваше да тече, поне можеха да са сигурни, че маршът все още… функционира, където и да се намираше.
— Сега, Фойкс. Опитай се да избуташ демона към главата й.
След кратко колебание Фойкс заобиколи леглото и хвана босите стъпала на Катилара. Светлината в него се разгоря и на Иста дори й се стори, че чува как мечката ръмжи заплашително. Вътре в Катилара виолетовата демонска светлина избяга нагоре. Иста отклони за миг вътрешния си взор да провери състоянието на мрежата, поддържаща Арис, после се опита да постави стега при врата на Катилара. На душеплама това се отрази по познатия й вече начин, но дали щеше да подейства на демона?
Явно подейства, защото очите на Катилара се отвориха внезапно, пронизвайки присъстващите с острота, чужда на маршезата. Сякаш се промени самата форма на лицето й, когато мускулите под кожата се напрегнаха по различен начин.
— Глупаци! — изсъска дрезгаво тя. — Казахме ви да бягате, но вече е късно! Тя ви застигна. Сега всички ще ни захвърлят обратно, да оплакваме напразно съдбата си!
Гласът й бе задъхан и накъсан, защото движението на дробовете не съответстваше с речта на устните.
— Тя? — повтори Иста. — Княгиня Джоен?
Демонът се опита да кимне, откри, че не може, и вместо това притвори за миг клепачите на Катилара в знак на потвърждение. Илвин тихо издърпа един стол от другата страна на леглото, седна и се наведе напред, подпрял лакътя си на едното коляно, очите му бяха напрегнати. Лис потръпна и отиде да седне на една ракла до стената.
— Видях Джоен на пътя — каза Иста. — От черна яма в корема й извираха дузина или повече пипала от светлина. Магьосник ли има в края на всяко от пипалата?
— Да — прошепна демонът. — Точно така ни впрегна тя и ни подчини на волята си. Всичките ни подчини на волята си. Как болеше само!
— Едно от светлинните пипала се беше впило в княз Сордсо. Твърдиш, че тази жена е вселила демон в собствения си син?
Най-неочаквано демонът се изсмя горчиво. Формата на Катилариното лице сякаш отново се промени.
— Най-после! — извика демонът на рокнарийски. — Той, естествено, трябваше да е последният. Винаги е предпочитала синовете си. Ние, дъщерите й, бяхме безполезни разочарования и нищо повече. Златния генерал не можеше да се прероди в нас, нали разбирате. В най-добрия случай бяхме средство за размяна, в най-лошия — слугини, които да й вършат черната работа… или живо месо за демоните й…
— Това е гласът на Умерю — с мрачно изумление прошепна Илвин. — Не когато дойде при нас в Порифорс, а от времето, когато я зърнах в Хамавик.
— Откъде е събрала Джоен всичките тези стихийни създания? — попита Иста.
Демонът премина отново на ибрийски:
— Открадна ги от ада, разбира се.
— Как? — попита ди Кабон. Надвесил се беше над рамото на Фойкс в долния край на леглото, очите му бяха широко отворени.
Демонът вдигна веждите на Кати, което явно трябваше да мине за вдигане на рамене.
— Старият демон й свърши тази работа. Измъкнаха ни от ада, всичките безмозъчни и объркани, приковаха ни към каишките й, храниха ни и ни обучаваха…
— Как ви хранеха? — попита Илвин, гласът му бе натежал от лоши предчувствия.
— С души. Точно по този начин успява да се справи с толкова много от нас — пуска ни на паша, за да се храним и с други души освен с нейната. Отначало с душите на животни, слуги, роби, затворници. После, когато схвана тънкостите, ни пускаше при други, избрани специално заради познанията или талантите им. Поставяше ни в телата им, докато изядем нещата, които тя искаше да знаем, после ни измъкваше оттам. Докато не научихме достатъчно да яхнем най-добрите й роби-магьосници. Достатъчно, за да съжителстваме с княгиня дори! Стига да бе от презираните княгини.