Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Конската миризма, лъхаща от конюшните, беше съкрушаваща, а от ароматите на току-що опечено телешко в двора пред цитаделата на херцога й потекоха слюнки.
Но най-много я удивляваха хорските миризми. Тя остави палетата си при облекчителя и тръгна надолу през двора, където само допреди половин час тлееха готварските огньове — Габорн се беше погрижил да бъдат загасени преди да заговори открито за предстоящия бой с Радж Атън.
Сега Мирима крачеше в тъмното между воините, повечето от които седяха на земята и се хранеха или лежаха, загърнати с походните си одеяла.
Всеки воин притежаваше удивително съчетание от миризми: смазани метални брони, мазният мирис на непрана вълна, пръст по ботушите, конска пот и петна от храна, подправки и сапуни, наред с есествената им миризма на пот и урина.
Всяка миризма стигаше до нея усилена стократно. Много от миризмите, които улавяше, бяха за нея нови и й се струваха чужди, миризми толкова слаби, че човешкият нос не можеше да ги отличи: миризмите на треви, прилепили се към краката на хората, миризми от костените закопчалки по облеклото, от боите на плата или от кожените им колани. Тя установи, че тъмната коса мирише по-различно от светлата и че по кожата на човек може да подуши храната, която е ял преди часове. Хиляди нови и едва доловими мириси се разтвориха пред нея, чакащи да ги изпита.
„Вече съм Вълча господарка — помисли Мирима. — Вървя сред хората и никой не забелязва промяната в мен. Но досега бях сляпа, а вече прогледнах. Сляпа бях, така както са слепи всички тези около мен.“
С малко усилие щеше да се научи да надушва хората около себе си, така че да може да преследва някого по мириса или да го различи в тъмното. Това познание й внуши необуздано и главозамайващо усещане за сила, накара я да се чувства не толкова уязвима при мисълта за предстоящата война. Качи се на върха на една от кулите, застана на перилото и се загледа надолу към равнините.
Отчаяно й се прииска да сподели с някого това удивително усещане и мислите й се насочиха към Боренсон, който сега пътуваше по задачата си някъде далече на юг.
Страхуваше се за него. Долу в каменния двор някои воини, които или притежаваха висока жизненост и поради това нямаха нужда от сън, или бяха твърде възбудени, за да заспят, запяха бойни песни, в които се заканваха да избият враговете си и да дарят Земята с вкуса на кръв.
Нощта беше студена. Мирима копнееше за прегръдката на Боренсон. Сложи дясната си ръка на корема си и задуши в нощния въздух в очакване да изгрее луната.
Сбират се врани
Роланд се тътреше нагоре по витото стълбище на някаква влажна стражева кула. Мъглата беше толкова гъста, че сякаш бе загасила всеки втори факел. Имаше чувството, че от часове обикаля по стените на Карис, за да намери в тази скапана мъгла кула петдесет и едно и кула петдесет и две.
Цял час беше ровил из оръжейната, докато не разбра, че при толкова хиляди мъже, дошли преди него, не е останала нито една ризница, която да стане за човек с неговия ръст, нито дори някоя стара кираса или кожа. Единственото, което успя да намери след толкова зор, бе някакъв малък коннически щит с остър ръб от едната страна и някаква тъпа кожена шапка.
Стените на Карис се издигаха на дванайсет етажа над равнината. Замъкът беше стара крепост, огромна. В древни времена някакъв херцог от тази земя се сгодил за принцеса на Мътая, но когато жената се опитала да премине през една особено коварна част от Гълъбовия проход, мулето, което яздела, я хвърлило в пропастта.
Кралят на Мътая бил стар владетел и разбира се, направил онова, което диктувал обичаят. Изчакал година, определения за траур срок, след което изпратил вместо нея една от многото й по-млади сестри.
Но през това време херцогът хвърлил око на някаква тъмноока дама от Сюард. Оженил се за нея преди невястата-заместителка още да е прехвърлила планините. Когато принцесата на Мътая пристигнала, херцогът я отпратил обратно.
Някои от съветниците на херцога след това твърдели, че той изобщо не знаел, че идва невяста-заместителка и че е сгрешил само защото не познавал обичаите на Мътая. Но повечето историци в Къщата на Разбирането били съвсем сигурни, че херцогът се престорил на несведущ само за да утеши новата си невяста.
Отхвърлянето на дъщеря му разгневило краля на Мътая. Той се надявал да обедини двете кралства и зестрата му струвала огромно състояние. Чувствайки се измамен, той се обърнал към каифите на своята земя и настоял да му кажат как да постъпи.