Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Занаятът на облекчителя беше древна практика, изискваща малко магия, но много учене. Сега старецът огледа руната за жизненост, всечена в кървавия метал. С една четчица от опашка на плъх грижливо започна да четка трошици от кървавия метал, като постави силара на една дъска, за да може да прибере всяко излишно късче от скъпия метал за повторна употреба.
— Кървавият метал е мек и лесно се поврежда — обясни облекчителят. — Трябва да се превозва много грижливо.
Мирима кимна мълчаливо. Проклетото нещо беше пропътувало хиляди мили, откакто го бяха изковали. Не я учудваше, че е малко поочукан. Но знаеше, че ако се наложи, облекчителят ще претопи силара и ще го изкове отново.
— Все пак изработката е добра — промърмори успокоително старецът. — Пимис Сучарет от Дармад е изковал този силар и работата му показва, че е гений.
Мирима рядко беше чувала похвала за човек от Индопал. Държавите от много време бяха във война.
— Сега дръж здраво палето — каза облекчителят. — Не му позволявай да мърда.
Мирима задържа кученцето, а облекчителят притисна силара към плътта му и запя заклинанията си с писклив като на птица глас.
След няколко мига силарът се нажежи и въздухът се изпълни с миризма на изгоряла козина и месо. Кутрето заскимтя отчаяно от болка и Мирима стисна крачетата му, за да не избяга. Палето захапа пръста й, мъчейки се да се отскубне, и тя зашепна:
— Съжалявам, миличкото ми. Съжалявам.
В този миг силарът засия нажежен до бяло и палето зави от болка.
Другите три палета обикаляха по пода на цитаделата, душеха килимите и ближеха пода с езици, търсейки късчета храна. Но когато палето в ръцете й нададе вой, едно от тях притича до Мирима и заджавка, извръщайки очи ту към нея, ту към облекчителя, без да знае кого да нападне.
Старецът вдигна сияещия силар и го огледа грижливо. После го размаха широко във въздуха и от него се разсипаха и увиснаха ленти от светлина, сякаш изрисувани в пушливия въздух. Той изгледа продължително светлите ленти, сякаш преценяваше дебелината и ширината им.
После, удовлетворен, пристъпи към Мирима. Тя вдигна крачола на панталона си за езда, за да може да постави дамгата малко над коляното й, където рядко щеше да се вижда под дрехите.
Нажежената до бяло пръчка прониза кожата й и облекчителят притисна дамгата на кървавия метал в плътта й.
Но макар да пареше, Мирима изпита екстаз. Усещането за живот изведнъж потече в нея и я облада възбуда.
До този момент не беше получавала дар на жизненост, дори не си беше представяла колко е възбуждащо. Усети, че цялата е плувнала в пот. Сладостта на изпитанието я премаза. Докато се мъчеше да опази разсъдъка и да потисне еуфорията, погледна палето в ръцете си.
Лежеше в прегръдката й, вяло отпуснато.
Само допреди миг очите на палето грееха от възбуда. Сега изглеждаха мътни. Ако го беше видяла на някое сметище, щеше да помисли, че е болно. Щеше да нареди на някой слуга да го удави, за да го отърве от страданието.
— Това ще го отнеса в кучкарника — каза старецът.
— Не — отвърна Мирима, макар да знаеше, че е глупаво. — Не съм свършила с него. Оставете ме малко да го погаля.
Кутрето й беше дало толкова много, искаше и тя да му даде нещо в замяна, а не ей така да го прати в кучкарника под грижите на някой друг.
— Не се безпокойте — успокои я старецът. — Децата в кучкарниците се държат добре с кучетата. Ще го хранят добре и ще се грижат за него като за свое, и на кутрето едва ли ще му липсва здравето, което ви даде днес.
Мирима усети, че умът й е изтръпнал. Със своята жизненост сега тя щеше да може по-дълго да се упражнява с лъка, да стане по-добър воин, по-бърз. Поемайки на плещите си тази вина, тя се надяваше да помогне на своя народ.
— Ще го задържа — промълви тя, подхвана кутрето с шепа под бялата брадичка и го погали.
— Това пале в краката ви, дето лаеше по мен, то също е готово — каза облекчителят. — Ще вземете ли дара му сега?
Тя погледна надолу към палето. Въртеше опашка и я гледаше с надежда. Беше палето със силния нюх.
— Да. Ще го взема сега.
Когато Мирима взе дара на мириса, светът се промени.
Само допреди миг просто си седеше в стола с палетата — и изведнъж от нея сякаш падна някакво було.
Миризмата на изгоряла козина, изпълнила въздуха, изведнъж стана по-наситена и потискаща, смесена с миризмите на восъчната свещ и на прах, и на боя, и на див джоджен, разхвърлян преди седмица по пода на кулата. Можеше да помирише дори топлината на паленцата.
Целият свят й се стори нов.
С жизнеността от едното пале, която усили запасите й на енергия, Мирима се чувстваше бодра и жадна за живот. С дара на другото пале, който усили обонянието й, светът й се струваше… подновен, сътворен сякаш отново, когато излезе от цитаделата.