Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Йоме изведнъж осъзна какво предлага Лоуикър. Разбира се, от юг и изток на Мистария щяха да пристигнат войски, за да защитят Карис. След като Флийдс щеше да осигури отбраната на запад, а Лоуикър да се спусне с бойната си мощ от север, Радж Атън щеше да се окаже заклещен от всички страни като мечка, обкръжена от ловни псета, и Белдинук се надяваше окончателно да сразят Вълчия господар.
Йоме се усмихна широко. Дори и в най-необузданото си въображение не си беше представяла, че старият крал Лоуикър ще тръгне на война.
Лордовете около масата завикаха възторжено и надигнаха халвите за тост, а Йоме усети как я обля вълна на облекчение.
Лордовете вдигнаха наздравици за здравето на Белдинук и в чест на Силите, като всеки отля на пода ейл в дар на Земята.
Йоме следеше най-вече реакцията на Габорн. Угрижените бръчки донякъде се бяха махнали от лицето му и той благодари на пратеника и му предложи да седне на масата.
„Значи — помисли Йоме — губим няколко рицари от Оруин и се оказва, че сме спечелили стотици пъти повече!“ Сърцето й се възрадва от тази нова надежда.
Но тя внимателно следеше лицето на Габорн, искаше да улови реакцията му. В края на краищата той усещаше какво ги грози и тя не можеше да се отдаде на празненството преди да се увери, че и той е доволен.
Габорн беше притежавал само два дара на обаяние и дори с тях външността му беше простовата и непретенциозна. Но сега тя за пръв път го виждаше такъв, какъвто е. Чак непривлекателен не можеше да се нарече, но… почти.
Започна да се чуди. Външната промяна у Габорн, колкото и очевидна да беше, все пак беше може би най-незначителното нещо. Без даровете на жизненост той щеше да е податлив на болести и лесно можеше да бъде убит в сражение. Без мускулната сила нямаше да може да се противопостави и на най-низкостоящия подсилен воин. Без даровете на глас нямаше да може да говори достатъчно красноречиво.
А най-ужасното беше, че Габорн бе изгубил и даровете си на ум. Щеше да е лишен от повечето неща, които знаеше, от повечето си спомени.
Ужасно беше за един Владетел на руни да изгуби толкова много дарове наведнъж, особено когато имаше нужда от тях повече от всякога.
Тя прошепна на ухото му.
— Ваше величество, изглеждате съвсем… грохнал. Тревожа се за вас. Трябва да си починете. Надявам се, че не се каните да седите тук цяла нощ и да пирувате.
Той я стисна успокоително за ръката и вдигна пръст за знак. Джюрийм излезе напред с една от кошниците, с които беше носил палетата на юг.
— Ваше величество, херцог Гроувърман, лордове на Хиърдън — обяви тържествено Джюрийм. — Всички ние имаме повод да отпразнуваме великолепната новина, която тази нощ получихме от Белдинук. Но аз ви нося нещо, което трябва още повече да възрадва сърцата ви и да повдигне духовете ви!
Джюрийм бръкна в голямата кошница — скъпоценните камъни на пръстените му блеснаха — и Йоме се зачуди дали няма да извади някое пале.
Но вместо пале той извади отсечената ръка на Сияйния на мрака. Дългите ноктести пръсти се бяха свили в юмрук. Лордовете завикаха от възторг и заудряха с юмруци по масата. Някой изрева:
— Браво, Бинесман! Дано Силите те опазят! — Мъжете пак вдигнаха халбите за наздравица и отново направиха възлияния на пода.
Стъписана от тази несправедливост, Йоме стисна ръката на Габорн и прошепна ядосано:
— Но не го уби Бинесман!
Габорн й се усмихна, вдигна и той халбата си като за наздравица и всички замълчаха.
— Както знаете, днес Сияйният на мрака изби много хора — заговори Габорн. — Сред загиналите е и нашият добър приятел крал Оруин, чиято подкрепа много ще ни липсва.
Той помълча и продължи:
— Но между всички, които загинаха, има нещо общо… те отхвърлиха моите предупреждения. Земята ни заповяда да побегнем, а те не побягнаха. През цялата седмица се чудех дали Земята изобщо ще ни позволи сами да се борим за спасението си. Тя непрестанно ни казваше да бягаме.
— И най-сетне, днес Земята нашепна, че един от нас трябва да удари, трябва да удари и да убие Сияйния на мрака! — почти викна той.
Лордовете отново заудряха по масите и завикаха, но Габорн повиши глас, за да го чуят.
— Нашепнах командата на една жена, жена без дар на мускул или жизненост, жена без никакъв опит във война.
Той махна с ръка към ужасния трофей в ръцете на Джюрийм.