Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)
- Автор: Вайс Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)». Краткое содержание книги:
— Съжалявам, задето дойдох тук — каза той на господин Щайн, към когото се бе привързал. — Представете си, в родния град на баща ми да се държат така грубо с мен! Какъв смисъл има да се уреждат концерти за подобни глупци.
— Аугсбург ще се покрие с вечен позор, ако един от неговите най-талантливи чеда не изнесе тук концерт — отвърна Щайн. — Ще изтръгна необходимото извинение.
Той удържа думата си. Не само получи извинение от младия Лангенмантел, но дори се обърнаха към Волфганг с молба да изнесе два концерта — един за видните аугсбургци и друг за обикновените любители на музиката.
Волфганг се успокои, особено при мисълта, че ще може да прекара още известно време в компанията на Безл. Девойката го развежда из града няколко дена и двамата дружно се шегуваха с всичко и всички.
Концертът за видните граждани се състоя в Гешлехтерщубе. След концерта Волфганг получи само два дуката с извинението, че това било всичко, което можели да си позволят, и той се възмути.
Съвсем друг дух цареше на концерта, уреден от Щайн. Андреас нае концертната зала „Фугер“. Най-хубавата в Аугсбург, и определи входна такса един гулден, — като помоли Волфганг да си сложи папския орден. Този орден е голяма чест, уверяваше Щайн. Той навсякъде горещо рекламираше концерта и подбра първокласни музиканти, които да акомпанират на „кавалер Моцарт“.
Волфганг получи възторжени аплодисменти и остана доволен: платиха му деветдесет гулдена, но мама, която сега ръководеше техните работи, каза, че не бива да се радва чак толкова на този успех.
— Залага и оркестърът наистина нищо не ни костваха, но разходите пак не бяха малко. Аугсбург ни струва повече от двадесет и пет гулдена.
— Не е толкова лошо — забеляза Волфганг. — Значи, почти напълно сме покрили разноските си.
Да, но татко пожела да печелим, не да харчим пари.
— Нали ти сега си наглият ковчежник!
— Все някой трябва да бъде, Волфганг. Помни, бедността не е голяма добродетел.
— Затова се радвам, че заминаваме оттук. Знаеш ли, мамо, отново ми се ще да живея в град, където има двор.
Волфганг бе така нежен, че мама не можа повече да го мъмри. А той ненавиждаше споровете — от тях го заболяваше глава. Но когато си стягаха багажа да заминат за Манхайм. Ана Мария неведнъж съжали, дето синът й е толкова непрактичен. Да твърдиш, че можеш да се справяш с всички несгоди на пътуването, е едно, а действително да можеш съвсем друго. Ана Мария въздъхна, защо не беше Леополд сега с тях! Добре, че напомни на Волфганг, иначе той щеше да забрави дипломите си в Мюнхен.
На него му бе мъчно само, че ще се раздели с Безл. На сбогуване братовчедката така силно го стисна в прегръдките си, щото той се уплаши да не му счупи гръбнака. Добре, че никой не ги гледаше, моментът бе твърде интимен.
44
В Манхайм музика звучеше навсякъде. Моцартови пристигнаха в столицата на държавата и Волфганг нае стая в една странноприемница на Пфалцишер Хоф, близо до двореца на курфюрста и квартала, където живееха музикантите. На другия ден Данер, цигулар от прочутия манхаймски оркестър, го покани на репетиция — да ги чуе и оцени изпълнението им.
Мама остана недоволна от стаята — мансарда, тясна и студена. Тя силно бе измръзнала през дългото, уморително пътуване с каретата и сега не можеше да се стопли, затова Волфганг трябваше да я утешава: квартирата е само временна.
Той повтори татковите думи: „В Манхайм се намира най-музикалният двор в Германия, по своя вкус и авторитет той отстъпва само на парижкия. Курфюрстът харчи за музиката много повече пари, отколкото другите немски владетели, и оркестърът му се смята за най-добрия в Европа. Ако разумно използуваш възможностите си ще получиш там място.“
Мама даде вид, че е съгласна с татко, хвърли още дърва в печката и каза, че ще се заеме с разопаковането на багажа, а той не трябвало да кара господин Данер да го чака.
На път за репетицията Волфганг веднага се сприятели с цигуларя струваше им се, че се познават от години. Репетицията още не бе започнала, музикантите очевидно чакаха Волфганг. Данер го запозна с всички според положението им. Изричаше техните имена, а Волфганг чувствуваше върху себе си изпитателните им погледи: Кристиан Канабих, капелмайстор и диригент на оркестъра, четиридесет и седем годишен, смятан за най-изтъкнатия музикант в Манхайм: абат Фоглер двадесет и девет годишен, заместник капелмайстор, придворен композитор, педагог, необикновено талантлив човек: Антон Раф, големият тенор, кариерата на когото клонеше към залез, беше вече над шестдесетгодишен; Йохан Вендлинг, известен в цяла Европа флейтист и въпреки своите петдесет и пет години все още привлекателен мъж; по-младият Фридрих Рам, изкусен обоист, и още неколцина, чиито имена Волфганг не чу добре. Повечето музиканти — онези, които знаеха за него — бяха любезни и почтителни, но няколко души, очевидно нечували никога името му, го гледаха надменно и Волфганг си мислеше: „Почакайте, вие смятате, че като съм млад и дребен на ръст, не съм способен за нищо сериозно и зряло, но ще ви покажа.“