Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
— Елате тук, странни младежо! — каза баронът на Жилбер, който се стремеше да върви с обичайната си крачка. — Кажете ми по каква случайност ви намирам в Сен Дьони, когато би трябвало да сте в Таверне?
Жилбер поздрави за втори път Андре и барона и отговори:
— Не случайността е тази, която ме доведе тук, господине, а решението ми.
— Какво? Решението ви, тъпако! Да не би случайно да вземате решения?
— Защо не? Всеки свободен човек има право да взема решения.
— Всеки свободен човек! А, така ли? Вие смятате себе си за свободен ли, малък нещастнико? Ей, Бога ми, какъв негодник! — изкрещя господин Дьо Таверне, вбесен от самочувствието, с което говореше Жилбер. — Вие — в Париж! И как дойдохте, моля ви? И с чии средства, ако обичате?
— Пеша — кратко отговори Жилбер.
— И какво ще търсиш в Париж, питам!? — изрева баронът.
— Най-напред — образование, после — богатство.
— Образование? Какво вършиш, безделнико?
— Същото, което върши един гениален човек, на когото искам да приличам — ако не по друго, то поне по упоритостта и постоянството му — отвърна Жилбер. — Преписвам ноти.
Андре обърна глава.
— Преписвате ноти ли? — попита тя.
— Да, госпожице.
— Значи вие ги познавате? — добави тя презрително със същия тон, с който би казала: „Вие лъжете.“
— Познавам нотите, а това е достатъчно! — отвърна Жилбер.
— Ще видите, че този негодник — каза баронът — ще ни заяви след малко, че може да свири и на пиано като Хайдн.
— Може би щях да мога да свиря — вметна Жилбер, — ако бях се осмелил да докосна с пръст клавишите.
Между другото човек трудно прощава на стоящите по-долу от него грешката, в която самите те го изобличават. Докато дъщеря му се успокояваше, баронът се ядосваше още повече.
— Ах, бандит такъв! — крещеше той. — Ти бягаш, скиташ се и когато ти искат сметка за поведението, разправяш врели-некипели. И разбери! Понеже не искам по моя вина около двореца да се влачат крадци и скитници…
Андре се опита с жест да успокои баща си, тя чувстваше, че прекаленият яд не е проява на превъзходство.
Но баронът отстрани покровителствената ръка на дъщеря си и продължи:
— … ще кажа на господин Дьо Сартин и ти ще прекараш известно време в Бисетър128, жалък философ!
Жилбер отстъпи назад, нахлупи шапката си и пребледнял от гняв, рече:
— Господин барон, запомнете това — откакто съм в Париж, намерих покровители, които ще накарат вашият господин дьо Сартин да виси пред вратата им!
— Как не! — извика баронът. — И така, ако не отидеш в Бисетър, няма да се спасиш от ударите с камшик. Андре, Андре, повикайте вашия брат, който е там, съвсем близо.
Андре се наведе към Жилбер и му каза заповеднически:
— Хайде, господин Жилбер, изчезвайте!
— Филип, Филип! — провикна се старецът.
— Бягайте — каза Андре на младежа, който стоеше ням и неподвижен на мястото си като отнесен.
Един конник, чул вика на барона, препусна към каретата: беше Филип дьо Таверне в униформа на капитан. Младият човек беше радостен и изглеждаше превъзходно.
— Я, виж ти! Жилбер! — каза той добродушно, като позна младежа. — Жилбер тук! Добър ден, Жилбер… Какво желаете от мене, татко?
— Добър ден, господин Филип! — отвърна младежът.
— Искам — извика яростно баронът — да вземеш шпагата си и да накажеш този негодник.
— Но какво е направил? — попита Филип, като оглеждаше с учудване ту побеснелия барон, ту невъзмутимия Жилбер.
— Той направи, направи… — извика пак баронът. — Удряй както се удря куче, Филип!
Таверне се обърна към сестра си.
— Не, Филип, не! — каза Андре. — Не е направил нищо. Баща ми го прихващат пак… Господин Жилбер вече не е наш служител и в такъв случай има абсолютното право да бъде където иска. Баща ми не иска да разбере това и като го видя тук, се разгневи.
— Това ли е всичко? — попита Филип.
— Абсолютно, братко.
За щастие през това време тържествената реч беше приключила и каретите продължиха. Каретата на барона се поотдалечи, другите я последваха. Андре изчезваше като в сън. Жилбер остана сам, готов да се разплаче или да започне да вие, неспособен — както смяташе — да понесе нещастието си.
В този момент една ръка докосна рамото му. Той се обърна и видя Филип, който беше слязъл от коня, беше го поверил на грижите на един войник от неговия полк и се приближаваше усмихнат към Жилбер.
— Да видим какво се е случило, бедни ми Жилбер, и защо си в Париж?
Този откровен и сърдечен тон трогна младежа.
— Ех, господине — каза той с въздишка, изтръгната въпреки стоицизма му. — Какво щях да правя в Таверне? Питам ви. Бих умрял от отчаяние, невежество и глад.
128
Бисетър — през XVII-XVIII в. приют за старци и душевноболни — бел.прев.