Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

Между другото човек трудно прощава на стоящите по-долу от него грешката, в която самите те го изобличават. Докато дъщеря му се успокояваше, баронът се ядосваше още повече.

— Ах, бандит такъв! — крещеше той. — Ти бягаш, скиташ се и когато ти искат сметка за поведението, разправяш врели-некипели. И разбери! Понеже не искам по моя вина около двореца да се влачат крадци и скитници…

Андре се опита с жест да успокои баща си, тя чувстваше, че прекаленият яд не е проява на превъзходство.

Но баронът отстрани покровителствената ръка на дъщеря си и продължи:

— … ще кажа на господин Дьо Сартин и ти ще прекараш известно време в Бисетър128, жалък философ!

Жилбер отстъпи назад, нахлупи шапката си и пребледнял от гняв, рече:

— Господин барон, запомнете това — откакто съм в Париж, намерих покровители, които ще накарат вашият господин дьо Сартин да виси пред вратата им!

— Как не! — извика баронът. — И така, ако не отидеш в Бисетър, няма да се спасиш от ударите с камшик. Андре, Андре, повикайте вашия брат, който е там, съвсем близо.

Андре се наведе към Жилбер и му каза заповеднически:

— Хайде, господин Жилбер, изчезвайте!

— Филип, Филип! — провикна се старецът.

— Бягайте — каза Андре на младежа, който стоеше ням и неподвижен на мястото си като отнесен.

Един конник, чул вика на барона, препусна към каретата: беше Филип дьо Таверне в униформа на капитан. Младият човек беше радостен и изглеждаше превъзходно.

— Я, виж ти! Жилбер! — каза той добродушно, като позна младежа. — Жилбер тук! Добър ден, Жилбер… Какво желаете от мене, татко?

— Добър ден, господин Филип! — отвърна младежът.

— Искам — извика яростно баронът — да вземеш шпагата си и да накажеш този негодник.

— Но какво е направил? — попита Филип, като оглеждаше с учудване ту побеснелия барон, ту невъзмутимия Жилбер.

— Той направи, направи… — извика пак баронът. — Удряй както се удря куче, Филип!

Таверне се обърна към сестра си.

— Не, Филип, не! — каза Андре. — Не е направил нищо. Баща ми го прихващат пак… Господин Жилбер вече не е наш служител и в такъв случай има абсолютното право да бъде където иска. Баща ми не иска да разбере това и като го видя тук, се разгневи.

— Това ли е всичко? — попита Филип.

— Абсолютно, братко.

За щастие през това време тържествената реч беше приключила и каретите продължиха. Каретата на барона се поотдалечи, другите я последваха. Андре изчезваше като в сън. Жилбер остана сам, готов да се разплаче или да започне да вие, неспособен — както смяташе — да понесе нещастието си.

В този момент една ръка докосна рамото му. Той се обърна и видя Филип, който беше слязъл от коня, беше го поверил на грижите на един войник от неговия полк и се приближаваше усмихнат към Жилбер.

— Да видим какво се е случило, бедни ми Жилбер, и защо си в Париж?

Този откровен и сърдечен тон трогна младежа.

— Ех, господине — каза той с въздишка, изтръгната въпреки стоицизма му. — Какво щях да правя в Таверне? Питам ви. Бих умрял от отчаяние, невежество и глад.