Пътешественикът във времето и неговата жена
- Автор: Нифнегър Одри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътешественикът във времето и неговата жена». Краткое содержание книги:
Явно е краят на ноември. Ливадата е кафява и шумоли от вятъра. Гарваните си оспорват обрулените от дърветата ябълки в края на градината. Точно когато отивам при тях, чувам, че някой диша запъхтяно и тича зад мен. Обръщам се, Клер е.
— Хенри…
Тя едвам си поема въздух, говори така, сякаш има хрема. Оставям я да постои и да си почине. Не мога да говоря с нея. Тя стои, диша тежко и дъхът й образува отпред бели валма, косата й е яркочервена на фона на сивото и кафявото, кожата й е розова и бяла.
Обръщам се и влизам в овощната градина.
— Хенри… — Клер тръгва след мен, хваща ме за ръката. — Какво? Какво съм направила? Защо не ми говориш?
О, боже!
— Опитах се да направя нещо за теб, нещо важно, но не се получи. Притесних се и се озовах тук.
— Какво се опита да направиш?
— Не мога да ти кажа. В настоящето дори не смятах да ти споменавам. Нямаше да ти хареса.
— Защо тогава си искал да го направиш?
Клер трепери на вятъра.
— Това беше единственият начин. Ти не искаше и да чуеш. Реших, че ако го направя, ще спрем да се караме.
Въздишам. Ще опитам отново, ако се налага, ще опитам и трети път.
— Защо се караме?
Клер ме гледа напрегнато и тревожно. Има хрема.
— Настинала ли си?
— Да. Защо се караме?
— Всичко започна, когато на прием в посолството жената на твоя посланик удари шамар на любовницата на моя министър-председател. Това се отрази на цената на овесените ядки, което доведе до голяма безработица и бунтове…
— Хенри.
— Да.
— Поне веднъж, поне веднъж ще престанеш ли да ми се подиграваш и ще отговориш ли на въпроса ми?
— Не мога.
Клер ме удря с все сила през лицето — явно не се е сдържала. Отстъпвам назад изненадан, доволен.
— Удари ме още веднъж.
Тя е объркана, клати глава.
— Моля те, Клер.
— Няма пък. Защо ме молиш да те ударя? Аз исках да те заболи.
— Аз пък искам да направиш така, че да ме заболи. Моля те.
Подлагам глава.
— Какво ти става?
— Всичко е ужасно, а аз не го усещам.
— Кое е ужасно? Какво става?
— Не питай.
Клер идва много близо до мен и ме хваща за ръката. Издърпва смешната синя ръкавица, допира дланта ми до устата си и ме захапва. Болката е непоносима. Клер ме пуска и аз си поглеждам ръката. Около ухапаното бавно, на мънички капки се стича кръв. Сигурно ще получа отравяне на кръвта, но сега не ми пука.
— Кажи ми.
Лицето й е на сантиметри от моето. Целувам я много грубо. Тя се дърпа. Пускам я и Клер ми обръща гръб.
— Не беше много приятно — казва ми едва чуто.
Какво ме прихваща! На петнайсет години Клер не е същият човек, който ме изтезава от месеци, който отказва да се примири и иска дете, като ни излага на риска на смъртта и на отчаянието и превръща любенето в бойно поле, осеяно с труповете на деца. Отпускам длани върху раменете й.
— Извинявай. Ужасно съжалявам, Клер, ти нямаш никаква вина.
Тя се обръща. Плаче, лицето й е подпухнало. Като по чудо откривам в джоба на якето хартиена кърпичка. Бърша лицето й, а тя взима кърпичката и се изсеква.
— Никога досега не си ме целувал.
О, не! Лицето ми сигурно е смешно, защото Клер прихва. Не мога да повярвам. Какъв малоумник съм.
— О, Клер. Просто… забрави за случилото се, чу ли? Заличи го. Това не е ставало никога. Ела насам. Направи две крачки, чу ли! Клер!
Тя пристъпва плахо към мен. Прегръщам я, гледам я. Очите й са зачервени, носът й е подпухнал, очевидно я мъчи ужасна хрема. Слагам длани върху ушите й и наклонявам главата й назад, после я целувам и се опитвам да й предам сърцето си — да го пази, в случай че го изгубя.
Петък, 9 юни 2000 година
(Клер е на 29 години, Хенри — на 36)
Клер: Цяла вечер Хенри е ужасно притихнал, разсеян и умислен. Докато вечеряхме, сякаш претърсваше наум въображаемо хранилище с надеждата да открие книга, която е чел примерно през 1942 година. Освен това дясната му ръка е превързана. След вечеря влезе в спалнята и легна така, че главата му да виси от долния край на леглото, а краката му да са на възглавницата ми. Отидох в ателието, измих калъпите и рамките, с които правя хартия, изпих си кафето, но не ми беше приятно, защото не проумявах какво мъчи Хенри. Накрая се връщам в къщата. Той пак си лежи в същото положение. На тъмно.