Повелителката на Авалон
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: avalon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на Авалон». Краткое содержание книги:
Три забележителни жени властват духом над Римска Британия, три Повелителки на Авалон се борят със собствената си орис, за да се сбъдне пророчеството — да дойде Защитникът на Британия, Свещеният владетел, легендарният крал Артур…
Това е предисторията на „Мъглите на Авалон“. В епично великолепие оживяват древни битки. Римският орел е вкопчен в смъртна схватка с британския дракон, хищни саксонски пирати давят в кръв страната; новата вяра в един кротък Бог се налага с огън и меч — и над всичко сияе във вечна сила Светият Граал.
Луната се беше издигнала високо в небето. Макар че пълнолунието бе минало, светлият диск бе все още достатъчно ярък, за да засенчва блясъка на летните звезди. Сламеният покрив на Дома на девиците светеше с мека светлина, а колоните по Пътя на процесиите бяха окъпани в сребърно сияние. Диерна вдъхна дълбоко хладния нощен въздух. Наоколо цареше пълна тишина. Сигурно само неспокойният й дух не я оставяше да заспи. Но не — някъде нещо се променяше, и промяната се отразяваше с неуловими трептения в неосезаемия свят.
Бе минала още една година от деня, когато Британия се отрече от избраника на Авалон. През това време Великата жрица нито веднъж не бе напускала Свещения остров, но слуховете сами долитаха до нея. Констанций най-сетне бе събрал сили да осъществи своето нападение. Казваха, че акостирал близо до Лондиниум, и там се сражавали войските на британския самодържец с римляните. Други говореха за римски кораби, пристанали близо до Клаузентум. Войските, слезли от тях, се били упътили към Калева. Ако Каразий бе жив, Диерна щеше да впрегне цялата вълшебна власт на Авалон в помощ на войските му. Но него го нямаше, а тя се бе зарекла никога вече да не се намесва в делата на външния свят.
Великата жрица тъкмо се канеше да се върне обратно в леглото си, когато видя някаква фигура, която тичаше нагоре по хълма. Беше Лина — Лина, която бе задължена да бди край Свещения извор. Великата жрица смръщи чело и се упъти да я пресрещне.
— Спокойно, тук съм — Диерна обви с ръка раменете на момичето и го поведе към една от скамейките наблизо. — Дишай дълбоко. Така. Още. Тук си на сигурно място… — Тя притисна здраво Лина към себе си, докато хълцанията на момичето започнаха да затихват и то спря да трепери. — Кажи ми, дъще, какво те уплаши толкова?
— Изворът! — отрони с треперещи устни Лина. — Лунните лъчи се отразяваха по повърхността му и той светеше като огледало. Погледнах във водата и изведнъж мъглите се спуснаха над мен и видях мъже, които се сражаваха с мечове. Беше ужасно! Толкова кръв! Добре, че не чувах шума от битката!
— Римляни ли бяха? Видя ли Алектус?
— Да… Да, така мисля. Римляните бяха нападнали лагер на британски войски. Горяха шатри. На лунната светлина и на светлината на огъня всичко се виждаше съвсем ясно. Римляните бяха напълно въоръжени и бяха изненадали нашите, докато са спали. Някои бяха успели да се доберат до щитовете си, но повечето бяха напълно беззащитни. Най-жесток беше боят около един слаб, тъмнокос мъж, който носеше златен обръч на челото си. Той се биеше храбро, но не особено умело.
„Алектус!“, бе първата мисъл на Диерна. „Проклятието ми те настигна!“
— Един по един падаха телохранителите му. Римляните предложиха на Свещения крал да се предаде, но той отказа, и тогава го пронизаха с много копия — едно подир друго, докато накрая той рухна на земята.
— Значи, той е мъртъв — произнесе Диерна гласно, — и Каразий е отмъстен. Спи спокойно, любов моя. Почивай най-сетне в мир и ти, който предаде приятеля си. Някога, в друг живот, ще се срещнем отново.
Тази есен, докато цезар Констанций се грееше на лъчите на славата в столицата, повторно отвоювана за Рим, страната се давеше в дъждове. В Долината на Авалон облаци бяха скрили челото на Тор и се стелеха ниско над водите на езерото — сякаш бяха слезли мъглите-защитници на Свещения остров. Въпреки оловнотежкото сиво небе, надвиснало над тях, Диерна имаше чувството, че страшна тежест се е вдигнала от сърцето й. Жриците, заразени от доброто й настроение, започнаха да говорят за новите стени на овчарника, които трябваше да се вдигнат напролет, и за подмяната на сламения покрив на Голямата зала.
Една сутрин, скоро след равноденствието, момичето, което се грижеше за овцете, дойде разплакано. Една овца беше излязла през временната ограда и бе изчезнала. След дъжда, който бе валял непрекъснато цяла седмица, сега островите тънеха в мокра мъгла, която може би дори щеше да пропусне някой и друг слънчев лъч. Затова Диерна, която чувстваше нужда от движение след толкова месеци принудително бездействие, предложи сама да потърси животното.
Задачата не беше лесна. Водите бяха придошли от дъжда и дори местата, които обикновено бяха сухи, се бяха превърнали в тресавище. Диерна внимателно пробираше къде да стъпи и се чудеше защо глупавото животно бе тръгнало да слиза от хълма. От друга страна, омекналата от водата почва показваше ясно следите и тя успяваше да ги намери лесно — над Свещения извор и оттам надолу през овощните градини. После следите водеха малко назад по брега на езерото, към ниския хълм, посветен на Брига, чието светилище бе заобиколено от ябълкови дървета.