Повелителката на Авалон
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: avalon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на Авалон». Краткое содержание книги:
Три забележителни жени властват духом над Римска Британия, три Повелителки на Авалон се борят със собствената си орис, за да се сбъдне пророчеството — да дойде Защитникът на Британия, Свещеният владетел, легендарният крал Артур…
Това е предисторията на „Мъглите на Авалон“. В епично великолепие оживяват древни битки. Римският орел е вкопчен в смъртна схватка с британския дракон, хищни саксонски пирати давят в кръв страната; новата вяра в един кротък Бог се налага с огън и меч — и над всичко сияе във вечна сила Светият Граал.
От мъглите, които се стелеха над водата, изплува лебед и се плъзна покрай него, красив като сън. От мястото, където лежеше, не можеше да вижда хълмовете. Можеше да си представи, че е в мочурищата на родната си земя — там, където бащата на реките, Ренус, се разклоняваше на множество ръкави, преди да се влее в морето. Спомни си, че в родината му принасяха хора в жертва на боговете, подлагайки ги на „тройна смърт“.
Усмихна се невесело, защото си каза, че вече е умрял два пъти — беше пронизан на две места с копие, а сега и полуудавен.
„Това е дар божи“, помисли внезапно Каразий. „Върнах се в съзнание, вместо да умра, бълнувайки. Най-малкото, което мога да сторя, е да приключа делото си на тази земя…“ С мъдрост, дошла от друг живот, той си спомни — Богинята не умира никога, но Богът, нейният съпруг, жертва живота си за спасението на земята. Сега вече знаеше, че се е жертвал и друг път за земята си — само със силата на волята си е съумял да се превърне от жертва на безумно насилие в съзнателно принесена жертва — с надежда, че Богинята ще приеме живота, който полагаше в нозете й.
Въжето, с което бе привързан към Теудиберт, още висеше на кръста му. С несръчни пръсти Каразий започна да разхлабва примката, а после я нахлузи на шията си и привърза другия край на въжето към един стърчащ дървесен корен. Щеше да стои прав, колкото успееше да издържи — за да се наслади докрай на прекрасната утрин — но не мислеше, че ще е задълго.
Някъде отвъд тези мъгли беше императрицата на сърцето му. Щеше ли някога да разбере колко много я беше обичал? „Дарявам живота си на теб — мислеше той — и на Богинята, на която служиш. Роден съм отвъд морето, но последният ми дъх принадлежи на Британия.“ Може би това нямаше голямо значение. Нали Диерна му бе казала веднъж, че под различните образи всички божества са всъщност един Бог. Съжаляваше само, че няма да може да види морето за последен път.
Слънцето се издигаше все по-високо. Лъчите му танцуваха по спокойните води. Тези отблясъци му напомняха играта на светлината по вълните на океана… И изведнъж видя, че това са наистина морски вълни. Вятърът свиреше във въжетата и издуваше платната. Не му се виеше свят — просто корабът се издигаше по вълните и отново се спускаше надолу. Боговете бяха едно, и водите също — потапянето в тях бе като връщане в утробата на Богинята — най-древното от всички морета.
Пред него над морските вълни се издигаше остров — зелените му тревисти брегове бяха заобиколени с червеникави скали. В самия му център към небето се издигаше конусообразен хълм, увенчан с каменен храм, позлатен от слънчевите лъчи.
Каразий позна това място. Позна най-сетне и себе си — на челото си носеше знака на древните жреци, а на ръцете си — свещените кралски дракони. Пристъпи напред, издигнал нагоре ръце като за поздрав, без да обръща внимание на тялото, което се свлече бездиханно в крайбрежните тръстики.
Над водите се носеше гласът на жената, която бе негова кралица и любима — във всеки живот, при всяка тяхна среща в потока на времето. Тя го викаше.
Диерна вървеше по брега на езерото и викаше мъжа, когото обичаше. Каразий бе някъде съвсем наблизо — не можеше да не почувства със сърцето си къде да го намери. Останалите вървяха след нея, а тя пристъпваше със затворени очи и оставяше духът си да я води. Знаеше, че успее ли да го открие, душата й ще долови присъствието на неговата.
Внезапно Диерна отвори очи. Пред краката си видя тяло на мъж, заплетено в тръстиките, наполовина под водата, толкова зацапано с кал и стръкчета от водни растения, че сякаш вече бе почнало да се слива със земята, върху която лежеше. Едфрид притича покрай нея, спря изведнъж, когато видя примката около врата на господаря си, и се поклони в знак на почит, преди да започне да я развързва с треперещи ръце, за да извади тялото на императора на брега.
Дребните обитатели на блатата бърбореха ужасено един през друг, но Едфрид погледна умолително Диерна.
— Това не е позорна смърт. Нали разбираш?
Гласът й изневери и тя само кимна.
„Не можа ли да почакаш още съвсем малко?“, изплака сърцето й. „Защо поне не се сбогува с мен?“
— Ще взема тялото със себе си, за да бъде погребан, както подобава на воин и герой… — поде Едфрид, но Диерна поклати глава.
— Каразий беше крал, белязан от Богинята. В този си живот, и преди, и по-сетне, той е обречен на тази земя. Чрез него — продължи тя, обзета от внезапно вдъхновение, — и вие сте обвързани с Британия и един ден ще бъдете част от нея. Покрийте го с моята мантия и го положете в баржата, а ние ще го отнесем на Авалон.