Повелителката на Авалон

Диерна спря, смръщила озадачено чело. Хълмът, който обикновено бе наричан остров в името на традицията, сега наистина се бе превърнал в остров. Мъглата лежеше ниско над водата и беше толкова плътна, че не позволяваше да се види небето, макар че слънчевата светлина бе почнала да пробива през нея. Въпреки това Диерна забеляза някаква сивкава фигура между дърветата. Знаеше къде би трябвало да минава пътят, макар че не можеше да го види. Взе един прът, довлечен от водите, за да опипва дълбочината им, и започна да гази през тинестата почва.

Мъглата, която се спускаше все по-ниско, и без това бе много плътна, но след като Диерна направи няколко крачки, скри от нея и пътя, по който дойде, и посоката, накъдето трябваше да върви. Обзе я животински страх и тя се закова на място. Около глезените й се плискаше кална вода. „Това е моята земя!“, опита се да си каже Диерна. „Познавам тези пътеки, откак съм проходила — би трябвало да мога да намеря пътя си с вързани очи и дори насън!“ Започна да диша дълбоко, призовавайки целия си дългогодишен опит, за да възвърне спокойствието си.

Шумът на кръвта в ушите й отслабна и тя веднага чу, че някой я вика.

— Диерна… Помогни ми!

Гласът се чуваше съвсем слабо, но не можеше да се разбере дали от разстоянието, или от изтощение. Диерна продължи да гази в посоката, от която й се струваше, че се носи звукът.

— Моля ви… Моля… Никой ли не ме чува?!

Диерна си пое мъчително дъх. Споменът я връхлетя изневиделица.

— Бека! — гласът й пресекваше. — Продължавай да викаш! Бека, идвам!

Тя се запрепъва напред, опипвайки пътя си с пръта.

— О, Богиньо, моля те… Толкова исках да намеря правия път… — думите се загубиха в неясно мънкане. Но за Диерна и това бе достатъчно. Обърна се и навлезе в по-дълбоки води, водена от незнаен усет, също както когато търсеше Каразий, и най-сетне забеляза неясния силует на дърво, и долу, отчаяно вкопчена в корените му, някаква женска фигура.

Диерна видя дълга, тъмна коса, разстлана като водорасли във водата, и една слаба ръка, изцапана с кал и тиня. Отпуснатото тяло, което успя да издърпа на твърда земя, бе леко като тялото на дете. Но не беше дете. Диерна притисна младата жена към гърдите си и се взря в очите на Телери.

— Стори ми се… — мислите й препускаха хаотично. — Стори ми се, че ме вика сестра ми…

Удивлението в очите на Телери изчезна и тя отпусна клепачи.

— Загубих се в мъглите — прошепна тя. — Струва ми се, че се бях изгубила още от деня, когато ти ме отпрати оттук… Опитвах се да се върна на Авалон.

Диерна я загледа мълчаливо. Когато разбра, че Телери се е омъжила за Алектус, пожела да прокълне и нея, но не намери сили. Реши, че и без проклятието й Телери ще бъде достатъчно наказана от силите, които бяха осъдили убиеца на Каразий на гибел. Но Телери бе жива. Мъглата се стелеше около тях като лепкав воал. В целия свят сякаш нямаше нищо друго освен нея самата, Телери и ябълковото дърво.

— Ти намери пътя през мъглите — произнесе с усилие Диерна. — Това може да бъде сторено само от жрица… Или ако се мине през Царството на феите…

Мислите й се точеха мъчително, сякаш минаваха през дълбока вода. Можеше ли да прости на тази жена? Нали заради нейната любов Алектус се бе обърнал срещу Каразий? Можеше ли да прости на самата себе си, че бе толкова сигурна, че познава волята на Богинята, и в заслепението си донесе гибел на всички? Диерна въздъхна, и въздишката й я освободи от бреме, което досега не бе съзнавала, че носи.

— Аз не съм тази, която търсиш… Прости ми…

— Сигурна ли си? „Кълна се, че ще приема всяка жена в този храм за своя сестра, майка и дъщеря, за своя плът и кръв…“ — гласът на Великата жрица укрепна, докато произнасяше тази част от Клетвата на Авалон.

— Диерна… — Телери вдигна към нея тъмните си очи, пълни със сълзи, все още прекрасни въпреки страданието. Диерна се опита да се усмихне, но вместо това и тя се разплака, притиснала към себе си младата жена, полюлявайки я като малко дете.

Не знаеше колко време измина, докато успя да се поуспокои. Все още ги заобикаляше бяла, студена мъгла.

— Струва ми се, че сме пленници на мъглата — каза тя в неубедителен опит да се покаже весела, — и ще се наложи да почакаме, докато се вдигне сама. — Поне няма да гладуваме, защото на дървото има достатъчно ябълки. — И тя облегна внимателно Телери на дънера на дървото, и стана, за да откъсне една ябълка. Докато се пресягаше към плода, забеляза някакво трептене във въздуха отвъд острова, и сетне, сякаш от самата мъгла, пред нея изникна фигурата на жена, която направляваше малка плоскодънна лодка през водата с помощта на прът. Така се придвижваха през водата хората от блатистите земи.