Повелителката на Авалон
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: avalon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на Авалон». Краткое содержание книги:
Три забележителни жени властват духом над Римска Британия, три Повелителки на Авалон се борят със собствената си орис, за да се сбъдне пророчеството — да дойде Защитникът на Британия, Свещеният владетел, легендарният крал Артур…
Това е предисторията на „Мъглите на Авалон“. В епично великолепие оживяват древни битки. Римският орел е вкопчен в смъртна схватка с британския дракон, хищни саксонски пирати давят в кръв страната; новата вяра в един кротък Бог се налага с огън и меч — и над всичко сияе във вечна сила Светият Граал.
Когато положиха тялото в гроба и започнаха да връщат обратно върху него буците пръст, Диерна чу как някой заплака, но нейните очи останаха сухи. Думите, които произнесе, върнаха и нейната надежда — минало бе времето за сълзи. Каразий не се предаде, когато съдбата се обърна против него, и Диерна разбра, че и тя на свой ред няма да се предаде.
— Светлият дух на Каразий победи, но само в света, който за нас е неосезаем. Тук, в света на смъртните, неговият убиец е жив и има наглостта да се хвали със злодеянието си. Алектус е виновникът за неговата смърт — Алектус, когото Каразий толкова обичаше; Алектус, който трябва да плати за измяната! И в този миг, когато потокът на силата обръща своята посока и тръгва към разрухата и унищожението, аз ще произнеса своето проклятие.
Диерна си пое дълбоко дъх и издигна двете си ръце към небето.
— Обръщам се към вас, сили на Мрака — не с властта на магията, а по силата на древните закони — и ви моля да не давате покой на убиеца. Нека не види светъл ден, нека огънят в неговото огнище да не го сгрява, нека не познае вярна обич, докато не заплати за престъпното си деяние!
Жрицата се обърна и протегна ръце към езерото, чиито води се плискаха тихо в подножието на хълма.
— Сили на водата, сили на утробата, от която е роден светът и всички ние, обръщам се към вас и към могъщия океан, чиито течения управляват света! Нека пътищата, по които тръгне убиецът, да не водят доникъде! Вдигнете се, морски вълни, погълнете убиеца и нека той никога не се издигне от мрачните ви дълбини!
Сега Диерна коленичи до гроба и зарови пръсти в рохкавата, прясно разкопана пръст.
— Към вас се обръщам, сили на майката земя, която сега прие отново това тяло, освободено от земния живот! Нека човекът, който вдигна предателска ръка, за да убие приятеля си, не намери покой, докато ходи по лицето на земята! Нека се съмнява във всяка крачка, която прави, нека няма вяра на хората, от които зависи съдбата му, нека никога не повярва в любовта на жената, която обича — докато пропастта не се раззине пред него и той не пропадне в нея!
Диерна се изправи и изгледа с мрачна усмивка уплашените лица на хората, които я заобикаляха.
— Аз, Повелителката, проклех Алектус, син на Цериалис, с проклятието на Авалон. Така казах, така и ще бъде!
Колелото на сезоните се бе търколило към жътва. Времето обещаваше да остане чудесно, но страната бе разтърсена от всякакви слухове. Императорът бил изчезнал. Говореше се, че бил мъртъв, че бил убит от Алектус. Други отричаха — ако това бе вярно, защо никой не бе открил тялото му? Вярваха, че просто се крие от враговете си. Шушукаше се също, че побегнал отвъд морето, за да се помири с Рим. Сигурно бе едно — Алектус се бе провъзгласил за Свещен крал и бе разпратил вестоносци до всички главатари и военачалници из цяла Британия, за да ги покани да положат тържествено клетва за вярност пред него в Лондиниум.
Жителите на Лондиниум викаха възторжено. Телери се присви, когато шумът се надигна като вълна, и дръпна кожените завески на колата. Вътре стана непоносимо задушно, но тя предпочиташе това пред оглушителния шум — или може би по-скоро я измъчваха погледите на толкова много очи, мислите на толкова много хора — приковани единствено в нея. Когато бяха тук с Каразий, всичко бе съвсем различно. Наистина, когато тя се бе присъединила към него тук, той вече бе провъзгласен за император. Сигурно я дразнеше това, че този път и тя самата бе важна част от церемонията. Всъщност би трябвало да бъде горда и щастлива. Защо ли се чувстваше като пленник, влачен след каляската на римски триумфатор?
Когато стигнаха до базиликата, Телери се поуспокои донякъде, въпреки че и тук имаше прекалено много хора. Навсякъде бяха поставени маси, отрупани с храна за предстоящия пир. За разлика от гражданите на Лондиниум, принцът и магистратите, насядали около масите, я гледаха не толкова с любопитство, колкото със студена пресметливост. Телери се стараеше да държи главата си гордо изправена, но не смееше да пусне ръката на баща си.