Повелителката на Авалон

— Какъв чужденец? — Нейтен, баща й, се показа иззад другия ъгъл на къщата, понесъл наръч подпалки.

— Не знам — прилича на куп парцали. Целият се е увил в наметала заради студа, но нали и ние с теб сме горе-долу същите — Вивиан се усмихна на баща си.

— Влизай вътре, момиче — Нейтен посочи вратата с наръча, който държеше. — Бързо, защото млякото ще замръзне.

Вивиан се засмя и прекрачи прага, но Нейтен остана вън, загледан в непознатия пътник, чието муле бавно напредваше нагоре по пътеката към къщата.

Вивиан остави ведрото и смъкна наметката от раменете си. Дочу отвън гласове, спря и се заслуша. Беток, втората й майка, също спря да бърка гозбата и се вслуша в говора на мъжете отвън.

— Талиезин! Значи наистина си ти! — тъкмо казваше Нейтен. — Какъв вятър те довя дотук?

— Вятърът идва от Авалон и не може да чака по-подходящо време — отговори новодошлият. Гласът му беше плътен, красив и звучен, макар и попресипнал от студа.

— Не ми се вярва, че си бил път дотук, само за да предадеш поздрави на Вивиан от майка й по случай Самхаин — отбеляза Нейтен. — Както и да е влизай вътре, човече, че наистина ще загинеш от студ! Не искам утре да разправят, че най-добрият бард в Британия е умрял от студ пред вратата ми! Не, не. Влизай вътре — аз ще се погрижа за коня ти. Ще го вържа в обора при кравите.

Вратата се отвори и на прага застана висока фигура — сега, макар и да не бе свалил наметките, се виждаше, че мъжът е слаб, но строен. Вивиан отстъпи назад, без да откъсва поглед от него, докато той започна да сваля едно след друго наметалата, сипейки късчета скреж, които веднага почваха да се топят по добре почистения каменен под пред огнището. Най-отдолу носеше бяла вълнена роба — традиционното облекло на друидите. Сега Вивиан разбра какво бе деформирало очертанията на фигурата му — голям калъф от тюленова кожа, в който носеше арфата си. Той я свали от рамото си и внимателно я постави на пода.

Странникът се изправи и се огледа, явно изпълнен с благодарност, че най-сетне се е добрал до целта на пътуването си. Вивиан веднага забеляза, че има изключително красиви ръце. Косата над високото му чело беше толкова светла, че не можеше да се определи дали оттенъкът й е златист или сребрист. Момичето си каза, че този човек няма много да се промени, когато остарее. Всъщност, на нея той вече й се виждаше стар. В този миг мъжът срещна погледа й и на свой ред се вторачи в нея.

— Но ти си още съвсем дете!

— Навърших четиринадесет и мога да се оженя, ако искам! — сопна се тя веднага и се изпъна в целия си ръст. Усмивката му бе изненадващо топла и нежна.