Повелителката на Авалон
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: avalon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на Авалон». Краткое содержание книги:
Три забележителни жени властват духом над Римска Британия, три Повелителки на Авалон се борят със собствената си орис, за да се сбъдне пророчеството — да дойде Защитникът на Британия, Свещеният владетел, легендарният крал Артур…
Това е предисторията на „Мъглите на Авалон“. В епично великолепие оживяват древни битки. Римският орел е вкопчен в смъртна схватка с британския дракон, хищни саксонски пирати давят в кръв страната; новата вяра в един кротък Бог се налага с огън и меч — и над всичко сияе във вечна сила Светият Граал.
През целия ден, който бе най-дългият в годината, Повелителката на Авалон седя в свещената горичка над извора, за да бди над тялото на мъртвия император. Понякога вятърът донасяше откъслеци от песента на друидите, застанали на Тор. Илдег заместваше Великата жрица. Диерна бе обучена да подтиска чувствата си, когато дългът й го налагаше, но знаеше, че има мигове, когато никаква дисциплина не може да заглуши воплите на сърцето. Посветените умееха да разпознават тези мигове и тогава отстъпваха мястото си, за да не развалят вълшебството.
„Знам, че ако днес аз застанех в каменния кръг, мъката ми щеше да го разруши…“, мислеше Диерна, загледана в спокойното лице на Каразий. „Все още мога да давам живот и да бъда майка, но се чувствам стара — като Старицата Смърт…“
Бяха измили Каразий с вода от Свещения извор, бяха почистили и покрили ужасните му рани. Щеше да почива в земята редом с Гауен, син на Ейлан, за когото разправяха, че също имал римска кръв. Диерна щеше да го погребе с почестите, подобаващи на крал на Британия. Но колко студено щеше да бъде това ложе, на което щеше да положи мъжа, дарил й такъв възторг и толкова щастие!
„Само да можех да легна в гроба с него — както са постъпвали древните, когато кралицата е тръгвала заедно с краля към Отвъдния свят…“ Но тя не му беше жена и това я измъчваше още повече. Как проклинаше сега гордостта, която я бе заслепила! Как бе мога да не чуе гласа на сърцето си! Сега виждаше, че всичко бе плод на нейните решения — беше наложила насила на Каразий и Телери брак без любов, а това бе тласнало Алектус към предателство… Ако само не се беше бъркала в работите на всички, Каразий и сега щеше да плава по любимото си море, а Телери щеше да живее щастливо като жрица на Авалон. Диерна се люлееше напред-назад, обвила тялото си с ръце, и плачеше — за всички тях.
Много по-късно, когато пеенето бе престанало и бе започнало бавно да се здрачава, мъката отпусна прегръдката си и Диерна се поизправи и се огледа около себе си. Беше изтощена до крайност. Не чувстваше нищо — беше изплакала сърцето си. Само една мисъл продължаваше да я крепи — тя плачеше, но тази нощ много други жени щяха да лежат в прегръдките на мъжете си, и да се радват на спокойния сън на децата си — защото Каразий бе защитил тяхната земя.
Чуха се тихи удари на барабан — бавни като ударите на собственото й сърце. Диерна стана. Процесията на облечените в бяло друиди се виеше по Тор. Когато пристигнаха, тя отстъпи встрани, за да вдигнат носилката, а после тръгна след тях. Тръгнаха надолу, към езерния бряг, където потъналата в черни драперии баржа чакаше, за да отведе повелителя на моретата.
Гробът бе изкопан на Стражевия хълм — най-далечният остров, защитен от мъглите, Дверите към Авалон. За тези, които не можеха да прекосят мъглите, там нямаше нищо особено — просто едно бедно селце, сгушено в основата на хълма — също както в основата на Тор имаше само няколко обиталища на християни — отшелници. Но някога, много отдавна, друг Защитник на Авалон е бил погребан на същото място, и неговият дух охраняваше долината. Друидите бяха приветствали Каразий като „син на сто крале“, когато за първи път дойде на Авалон. Беше редно и справедливо тялото му да бъде положено до тялото на онзи, другия, за когото е била съчинена тази песен.
Когато стигнаха Стражевия хълм, нощта бе паднала. Около гроба горяха факли. Трептящата им светлина измамно съживяваше лицето на мъжа, положен на носилката, караше белите роби на друидите и сините одежди на жриците да светят. Само Диерна бе облечена в черно и въпреки отблясъците на факлите по златните орнаменти на черния й воал, светлината не проникваше в сенките около нея — защото тази нощ тя бе Повелителка на мрака.
— Слънцето ни напусна… — произнесе тихо жрицата, когато пеенето затихна. — То грееше на небето в целия си блясък, но вече падна нощ. От този миг нататък силата му ще намалява, докато най-накрая, в нощта на зимното равноденствие, студът напълно завладее света.
Още докато говореше, сякаш и светлината на факлите започна да отслабва. Мистериите учеха, че движението на природните цикли е една от най-важните части на познанието — сега Диерна ги познаваше толкова добре, че ги чувстваше не с разума, а с душата си.
— Духът на този мъж ни напусна… — когато Диерна продължи, гласът й затрепери едва доловимо. — Също като слънцето властваше той в цялото си великолепие, и като слънцето бе свален от високия си трон. Къде отива слънцето, когато ни напусне? Мъдростта на древните ни учи, че то грее на небосвода на южните земи. Така пътува и духът на този, който ни напусна, пътува към своя нов дом в Страната на вечното лято. Ние скърбим, защото той не е вече сред нас. Но нали знаем как се ражда светлината — сред най-дълбокия зимен мрак! Затова връщаме това тяло на земята, от която е дошло, а сърцата ни са пълни с надежда, че напусналият го сияен дух ще дойде отново сред нас, приел телесна обвивка — в часа, когато Британия има най-голяма нужда от него!