Нож от блянове

Всички миришеха на паника. „Казаха, че бълвал буболечки“ и „казаха, че тия буболечки го издъвкали, докато излязат“, и „Светлината да ни е на помощ, метат буболечки през вратата, ще изгинем всички“, и „Душата ми да изгори дано, Тъмния се е измъкнал на свобода“, и още и още по-големи глупости.

— Тишина — каза Перин и като по чудо всички млъкнаха. Обикновено се държаха много наперено, изтъкваха, че служат на Файле, не на него. Сега стояха вторачени в него и чакаха да успокои страховете им. — Един наистина избълва буболечки и умря, но са си обикновени буболечки, можеш да ги намериш навсякъде в гнил дънер. Ще те ощипят гадно, ако седнеш на някоя, но нищо повече. Вярно, може и на Тъмния да е работа, но това няма нищо общо с освобождаването на Файле, а това значи, че няма нищо общо с нас. Тъй че успокойте се и да си свършим работата.

Странно, но подейства. Някои се изчервиха и мирисът на страх се смени — поне отчасти — с мириса на срам, че са си позволили да изпаднат почти в паника. Ала щом взеха да се качват по конете, истинският им нрав се прояви отново. Първо един, после друг, взеха да се хвалят какви подвизи ще извършат, за да освободят Файле, всеки следващ — по-нечуван от предишния. Знаеха, че е глупаво, защото всяка хвалба предизвикваше смеха на другите, но следващият все се опитваше да надмине предишния с чутовния си подвиг.

Докато взимаше юздите на Стъпко от Карлон, Перин усети, че флаг-генералът го наблюдава. Какво ли виждаше? Какво си мислеше, че може да разбере?

— Какво е отпратило всичките ракени? — попита я той.

— Трябваше да дойдем втори или трети — отвърна тя и се метна на седлото. — Все още трябва да намеря ай-дам. Искаше ми се да вярвам, че имам шанс, докато все още бе възможно, но изглежда, ще се наложи да стигнем до самото ядро. На твоя документ вече му предстои истинско изпитание и ако не стане, няма смисъл да търсим ай-дам.

Крехък съюз и малко доверие.

— Защо да не стане? Тук подейства.

— Фалун е войник. Сега ни предстои да говорим с имперски служител. — Каза го с презрение, после обърна коня си и не му остана нищо, освен да яхне своя и да я последва.

Алмизар беше доста голямо и заможно градче, с шест високи стражеви кули по краищата, но без крепостна стена. Според Илиас законът в Амадиция забранявал да се вдигат стени другаде освен в Амадор — закон, създаден в полза на Белите плащове и налаган от тях, както и от всеки, който получеше трона. Балвер несъмнено щеше да разбере кой може да е сега, след като Ейрлон беше умрял. Улиците бяха наст-лани с гранитни плочи. Сградите бяха масивни, от тухла и камък, кои сиви, кои черни, много на по три или четири етажа и повечето покрити с тъмни цигли, а по-ниските — със слама. Беше пълно с хора, фургони, каруци и ръчни колички. Улични продавачи гласовито хвалеха стоката си, жени с бонета, скриващи лицата им, отиваха с кошници на пазар, мъже с дълги до коленете палта крачеха важно, чираци с престилки или елеци бързаха по работа. По улиците се мяркаха толкова войници, колкото и местни хора, мъже и жени, със смугла кожа като на тайренци, меденокожи, както и белокожи като кайриен-ци, но светлокоси и високи, всички — в яркоцветните сеанчански униформи. Повечето носеха само ножове или ками, но се мяркаха и мечове. Ходеха по двойки, бдителни към всичко наоколо, и носеха на коланите си палки. Градска стража, предположи Перин, но бяха твърде много за място като Алмизар.