Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
Устните му трепереха под дланта и той стисна зъби да не изтракат. Както клечеше, Томи се изтегли по-навътре с патешка стъпка. Усети гърбом ръба на ъгъла, в същия момент ивицата светлина от открехнатата врата се затъмни.
Дядо Коледа стоеше неподвижно между лампата и скривалището. Томи притисна ръката си с другата, за да не изкрещи, зачака вратата да се отвори.
Никакъв изход за бягство.
През пролуките на вратата се очерта тялото на Хокан, пресечено на ивици. Ели протегна кола колкото му стигаше ръката, побутна вратата. Тя се отвори на около педя и се опря в тялото на пътя й.
Ръка хвана ръба на вратата, дръпна я с такава сила, че тя изтрещя в стената, едната панта се откъсна. Вратата се наклони, върна се назад, увиснала само на една панта, удари рамото на този, който сега беше препречил касата на вратата.
Какво искаш от мен?
По нощницата, която му стигаше до коленете, все още личаха светлосини петна. Останалото беше мръсна карта от пръст, кал, лекета от нещо, което носът на Ели разпозна като животинска кръв, човешка кръв. Нощницата беше разкъсана на няколко места, в процепите се виждаше бяла кожа, набраздена от драскотини, които нямаше да зараснат.
Лицето му беше същото, безформено голо месо с едно-единствено червено око, като че боднато в него за забавление, черешката на гнилия сладкиш. Но устата зееше отворена.
Черна дупка в долната част на лицето. Нямаше устни пред зъбите, затова те стърчаха оголени: неравен бял венец, който правеше устната кухина още по-черна. Дупката се разшири, сви се, сякаш устата задъвка нещо, и каза:
— Еееии.
Кой знае дали беше „ей“, или „Ели“, но без участието на устните и езика. Ели насочи кола към сърцето на Хокан и го поздрави.
Какво искаш?
Жив мъртвец, Ели не знаеше нищо за тях. Нямаше представа дали съществуването на изчадието пред него се подчинява на същите закони като неговото. Дали е от значение да прониже сърцето му. Но Хокан стоеше пред вратата и от това следваше едно: трябваше му покана, за да влезе.
Окото на Хокан мърдаше нагоре-надолу по тялото на Ели, което изглеждаше толкова уязвимо с тънката жълта рокля. Ели би предпочел да има по-сигурна преграда между него и Хокан. Той посегна с кола по-близо до гърдите му.
Дали усеща нещо? Дачи изпитва страх?
Самият той изпита почти забравено усещане: страх от болка. Раните му заздравяваха наистина, но Хокан излъчваше толкова силна заплаха, че…
— Какво искаш?
Кух гъргорещ звук, изчадието изпусна въздух и капка жълтеникава слуз изтече от двойната дупка на мястото на някогашния нос. Въздишка? И после прекъслечно прошепване:
— Еееии — и едната му ръка трепна рязко, конвулсивно, бебешки движения… стисна непохватно нощницата за долния край, дръпна я нагоре.
Пенисът на Хокан стърчеше накриво, жаден за внимание, и Ели го погледна, корав, подут, нашарен от мрежа кръвоносни съдове и…
Как е възможно… да е бил така през цялото време.
— Еееии…
Ръката на Хокан задърпа рязко нагоре-надолу, нагоре-надолу, главичката се показваше и изчезваше като играчка на пружинка, а той издаваше някакъв звук на наслада или болка.
— Еее…
Ели се разсмя от облекчение.
Всичкото това — за да си бие чекия.
Ще стои тук, неспособен да помръдне, докато… докато…
Може ли да свърши? Ще стои тук цяла… цяла вечност.
Ели си представи една перверзна кукла, дето се навиваше с ключе: монах, чието расо се вдига и той започва да онанира, доколкото му стигне пружината.
шльок, шльок, шльок…
Ели се разсмя, беше така погълнат от налудничавия образ, че не забеляза как Хокан влезе непоканен. Не видя нищо, преди юмрукът, досега работил за невъзможната наслада, да се вдигне над главата му.
Ръката рязко замахна и свитият юмрук се стовари по ухото му със сила, способна да убие кон. Ударът попадна косо надолу и ухото на Ели се изви навътре толкова мощно, че кожата се пръсна и половината му ухо се откачи от главата, която полетя надолу и се тресна в цимента с глух трясък.
Щом Томи осъзна, че задаващото се по коридора нещо не беше на път към скривалището, той се осмели да свали ръце от устата си. Стоеше свит в ъгъла и се ослушваше, опитваше се да схване.