Последният мохикан
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Серия: leatherstocking tales #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният мохикан». Краткое содержание книги:
Действието се развива в Ню Йорк по време на френско-индианската война. Избити са между 500 и 1500 невъоръжени англо-американци (в това число влизат няколко жени и прислужници), които са се предали с чест и достойнство. Отвличени са двете дъщери на английския командир, които в последствие са спасени от Ястребово око — последния мохикан.
Книгата е вънуваща и интригуваща до последния ред. Освен това, тя дава много нови познания за едни далечен и непознат свят.
В същото време неколцина от най-приближените и съобразителни млади мъже получиха заповед прикрити от гората да заобиколят оголеното от бобрите място, за да проверят дали техните подозрителни съседи, делаварците, не им готвят някаква неприятност. Жени и деца тичаха насам-натам. Накратко казано, по цялото селище отново се възцари див безпорядък. Но постепенно тези прояви на безредие се уталожиха и след няколко минути най-възрастните и най-бележити вождове се събраха в колибата на важно заседание.
Глъчка от много гласове скоро даде да се разбере, че се приближава група, която може би щеше да съобщи нещо, с което да се разгадае тайнствеността на новата изненада. Тълпата навън даде път и неколцина воини влязоха вътре, като водеха със себе си злочестия магьосник, който благодарение на разузнавача бе стоял тъй дълго вързан.
Въпреки че хуроните гледаха на този човек най-различно — някои вярваха безпрекословно в силата му, а други го смятаха за мошеник — сега всички го слушаха с най-голямо внимание. Когато той свърши краткия си разказ, бащата на болната жена пристъпи напред и с няколко съдържателни думи разправи на свой ред каквото знаеше. Тези два разказа дадоха необходимата насока на следващите действия, предприети с присъщата ловкост на диваците.
Вместо да се впуснат към пещерата като безредна тълпа, десет от най-умните и най-смелите вождове бяха избрани да предприемат разследването. Тъй като нямаше време за губене, веднага след като изборът бе направен, определените лица станаха вкупом и напуснаха помещението, без да говорят. Като стигнаха до входа, младежите, които бяха избързали, сториха място на по-възрастните. Всички продължиха пътя си в ниската тъмна галерия с твърдостта на воини, готови да отдадат всичко за общото благо, но които скрито в себе си се бояха от онази сила, с която отиваха да се борят.
Външното помещение на пещерата беше тихо и мрачно. Жената лежеше на обикновеното си място и в обикновеното си положение, макар някои от присъствуващите да казваха, че видели как „лекарят на белокожите“ я отнесъл в гората. Това обстоятелство, което безспорно и нагледно противоречеше на разказа на бащата, накара всички да обърнат очи към него. Смутен от мълчаливото им обвинение и вътрешно разтревожен от тъй необяснимата случка, вождът се приближи до постелята и като се наведе, хвърли недоверчив поглед към лицето на жената, сякаш се съмняваше в действителността. Дъщеря му бе мъртва.
Всесилният природен инстинкт за миг надви и старият воин закри очи, обхванат от скръб. После, като възвърна самообладанието си, той погледна към своите другари и сочейки трупа, каза на своето наречие:
— Съпругата на моя млад човек ни е напуснала! Великия дух е сърдит на своите деца.
Тъжното известие бе посрещнато с тържествена тишина. След кратко мълчание тъкмо един от по-възрастните индианци се готвеше да заговори, когато видяха тъмен вързоп да се търкаля от съседното помещение право към центъра на стаята, в която бяха застанали. Понеже не знаеха с какви същества имат работа, всички се отдръпнаха малко назад и загледаха учудени, докато вързопът стигна срещу светлината и като се приповдигна, изложи на показ разкривеното, мрачно и свирепо лице на Магуа. При това откритие всички възкликнаха от изумление.
Но щом разбраха истинското положение на своя вожд, неколцина извадиха бързо ножовете си и скоро освободиха крайниците и устата му. Хуронът се изправи и разтърси снага като лъв, който излиза от дупката си. От устата му не се отрони ни дума, макар че ръката му играеше нервно с дръжката на ножа, докато смръщените му очи обхождаха цялата група, сякаш търсеха подходяща жертва за първия изблик на отмъщението си.
Ункас, разузнавачът и дори Дейвид имаха щастие, че в този момент ръката му не можеше да ги достигне, защото без съмнение точно тогава никаква изтънчена жестокост нямаше да забави смъртта им, нито щеше да се противопостави на свирепия порив за мъст, който почти го задушаваше. Като се видя заобиколен от приятелски лица, дивакът заскърца със зъби като с железни пили и преглътна яростта си поради липса на жертва, върху която да я излее. Тази проява на гняв бе забелязана от всички и от страх да не разлютят и без това раздразнения до лудост човек, те не проговориха ни дума в продължение на няколко минути. Но когато измина доста време, най-старият от присъствуващите заговори:
— Моят приятел се е срещнал с някакъв враг. Наблизо ли е той, за да могат хуроните да отмъстят?
— Нека делаварецът умре! — възкликна Магуа с гръмотевичен глас.