Пантерата

В осем вечерта капитан Мак реши, че сме изпитвали достатъчно късмета си и че трябва да помислим по-сериозно за сигурността, и помоли всички американци да напуснат бара й да се върнат в стаите или на постовете си.

Неколцина от нас обаче имаха уговорена вечеря и отидохме на задната тераса, където беше грилът.

Седнахме на една кръгла маса — аз, Кейт, Бък, Бренър, Бетси Колинс, Дъг Ренълдс, Лайл Манинг и капитан Мак.

Още беше горещо, но небето бе ясно, звездите блестяха и полумесецът изгряваше. Във водата се виждаха светлините на големи товарни кораби и петролни танкери. Неколцина западни туристи лудуваха в басейна, а наистина тъпите се разхождаха по плажа, вероятно с тениски с надпис „Отвлечи ме“. Това място просто плачеше да попадне в заглавията на първите страници.

Барбекюто не беше лошо, както помнех от миналия път, макар че пропуснах козия кебап. Пиехме безалкохолна бира и бъбрехме колко е чудесно да изпълниш мечтата си и да работиш за правителството — пътувания в чужбина, чудесно заплащане, свестни шефове във Вашингтон и възможност да промениш нещата, като убиеш малко задници, които и без това искат да умрат.

Стигнахме до проблемите на сигурността и Дъг Ренълдс ни каза, че е изпратил съобщение във Вашингтон с искане за кораб в пристанището за възможна евакуация, както и за необозначен чартърен самолет (тоест на ЦРУ) на летището в Аден. Засега нямало отговор. Хрумна ми, че Вашингтон може да търси повод да стовари хиляда морски пехотинци на плажа.

— Не мога да ги убия, ако не съм тук — заяви капитан Мак, който несъмнено предпочиташе да се бие, вместо да бяга.

Ясно. Ти стой тук. Е, поне не можеше да се отрече, че има хъс.

— Може да заминем още тази нощ — обяви Бък.

Разбира се, никой не попита къде отиваме, но всички ни пожелаха късмет.

— И на вас също — казах аз.

И не плащайте стаите, ако се наложи да напуснете хотела под обстрел.

— Не ни трябва късмет — увери ме капитан Мак. — Имаме двайсет морски пехотинци.

Никой не се поинтересува закъде сме се запътили, но Бетси Колинс все пак отбеляза:

— Пътуването нощем е рисковано.

— Ще летим — успокои я Бък.

Така ли? Откъде го беше научил?

Ясно беше, че това най-вероятно е операция на ЦРУ, така че никой нямаше други коментари или съвети. Усещах обаче, че аденския екип може да стане по-откровен, ако му се зададе директен въпрос, така че попитах директно:

— Какво мислите за Чет Морган?

Мълчание.

Добре, това също бе отговор.

— За протокола, лично аз мисля, че е стоял твърде дълго на слънце — казах аз.

— Джон, не е нужно да… — намеси се Бък.

— Възможно е тази нощ да заминем с него за Мариб, вероятно със самолет — продължих аз. — И се тревожа, че господин Морган може да страда от стрес от страната и от изтощение.