Пантерата

51.

Бък имаше ключ за заключената врата и влязохме.

По-голямата част от опразнената стая бе заета от черна шатра и ние се вмъкнахме в нея, тънещият в полумрак интериор с размери четири и половина на шест метра беше натъпкан с електроника, бюра и шкафове за документи. Единственото осветление бяха няколкото настолни лампи и сиянието на компютърните монитори.

При късовълновата радиостанция седеше млад мъж по тениска и шорти и със слушалки на ушите, който ни каза:

— Чет е на балкона.

Чудесно. Надявах се да е скочил. Но най-вероятно пушеше. Което си е по-бавна форма на самоубийство.

Излязохме от шатрата и заобиколихме до балкона, където, както можеше да се очаква, Чет стоеше до парапета с фас в устата и съзерцаваше обляния от лунна светлина пейзаж. Все още носеше белите гащи и тъпата си хавайска риза и все така беше бос. Време ти е за домашен отпуск, Чет.

— Римляните наричали Йемен Арабия Феликс, или Щастлива Арабия — каза той, без да се обръща. — Оттогава никой не го е наричал така.

Правилно. Сега се нарича Кенеф.

— Ако Афганистан е гробище за империи, то Йемен е кланица за имперски амбиции — продължи Чет.

Господи, спаси ме сбърканяци, завършили Бръшлянената линия. Нали ме разбирате?

— Александър Велики изпратил гръцки колонисти на Сокотра, един остров недалеч от брега, но колонията не издържала дълго. Римляните пък нахлули от север и стигнали до Мариб, преди войската им да се стопи от сражения, трудности и болести.

Мариб? Нали натам отивахме? Да не си забравя антибиотиците.

— Йемен се е сблъсквал с поредица завоеватели и кандидат-завоеватели — продължи Чет. — Египтяни, перси, римляни, етиопци, турци, британци и наскоро заминалите си руснаци. Никой обаче не е успял да контролира цялата страна. Дори йеменците. Не ми се иска да видя как се забъркваме в сухопътна война тук и точно затова тези хирургически операции трябва да са успешни — заключи той.

— Направо да им пуснем бомбата — предложих аз.

— Лично аз нямам никакъв проблем с това — увери ме Чет.

Може би все пак не беше побъркан. Така де, съгласяваше се с мен. А аз не съм луд. Нали?

Както и да е, Чет пусна фаса си в кофата с вода, която беше поставена на балкона с тази цел (а може би и като кат плювалник), и се обърна към нас.

Светлината бе слаба, така че ми бе трудно да определя дали дъвче и в коя точно точка от синусоидата на кат трипа се намира. Но ако трябваше да познавам, бих казал, че се издига нагоре с увеселителното влакче, на около пет-шест метра от върха. Спускането е гадно.

— Съжалявам, че не можех да се присъединя към вас тази вечер, но чух, че сте водили интересен разговор на вечеря. — И ме погледна.

Е, първо, не беше поканен и второ, май някой му беше подшушнал коментара ми за душевното му здраве. Не мислех обаче, че Бетси, Дъг, Лайл или капитан Мак ще се втурнат да докладват подобно нещо на Чет Морган. Бък също не беше имал възможност да разговаря с него. Може би Чет просто беше предположил на база минал опит, че някой го е нарекъл сбъркан, и освен това бе предположил, че този някой съм аз. Добра дедукция, Чет. Или… или си имаше подслушвателно устройство с насочен лъч и ни е чул долу на терасата. Това определено не е приятно. Но предполагам, че именно затова ги наричат шпиони.