Пантерата

За Бък и Бренър историите на Чет не бяха нищо ново, но пък може би засилиха решимостта им да си свършат работата и да се разкарат оттук. При всяко изпълнение на опасен дълг идва момент, когато осъзнаваш, че си изразходвал отпуснатия ти късмет.

Бък, Бренър и Чет отдавна го бяха направили, но целта най-сетне се виждаше — само на няколкостотин километра оттук, в Мариб.

— По зазоряване всички задници, обсадили сградата, изчезнаха — продължи Чет. — Наредиха ни обаче да напуснем хотела и ни откараха с лодки до американските военни кораби в пристанището. След два дни йеменското правителство каза, че било безопасно да се върнем в „Шератон“, така че взехме флотски хеликоптери обратно до плажа. По пътя обаче хеликоптерите бяха прихванати от ракети земя-въздух и пилотите трябваше да се спуснат до морското равнище. Приближихме над водата, готови за престрелка. — Погледна към водата и приближаващия плаж, сякаш гледката събуждаше спомена, и продължи: — На брега обаче нямаше неприятелски сили. Мисля, че йеменските военни сигурно са решили, че ще обърнем хеликоптерите, когато бъдат прихванати, а когато са видели, че продължаваме напред, са се разкарали. Така се върнахме на лайняните си етажи в „Шератон“ и оттогава сме там.

Ясно. И оттогава г-н Чет Морган, привилегированото дете на световна свръхсила, е имал предостатъчно време да размишлява върху лошото посрещане, което е получил в Йемен. Дошъл тук да помага (е, ако не в действителност, то поне официално), а йеменците се отнесли с него като с лайно и заплашили да го убият. И той нямаше намерение да се махне, докато не си го върне. Разбира се, вече беше побъркан, така че дори М–16 терапията нямаше да го направи щастлив — но все пак би помогнала донякъде.