Черната призма [bg]

Това беше странна любезност. Биха могли просто да ѝ вържат очите, разбира се, но превръзките падаха. Повечето похитители обаче щяха да боядисат фургона в черно и да я оставят да живее в мрак. Това бе също толкова ефективно, но изискваше повече труд. Ако един притеглящ не може да вижда своя цвят или няма лещи и бяла светлина, не може да притегля. Карис бе кажи-речи толкова безпомощна, колкото бе възможно. Ненавиждаше това чувство.

Навлече ризата и безформената виолетова рокля и моментално се зае да дращи боята. Тя бе изсушена с топлина от някой подчервен. Рано или късно Карис би успяла да я олющи, но тъй като единствената светлина влизаше през виолетовите завеси и виолетовото стъкло, това така или иначе нямаше значение. И все пак тя се опита. Не можеше да се сдържи. Под виолетовата боя имаше слой черна. Под нея дървото бе тъмен махагон. Никакъв късмет.

Фургонът потегли след минути.

Същата нощ, след като ѝ дадоха комат черен хляб и вода в почернена желязна чаша, при нея влязоха двама притеглящи. Кожата им вече бе изпълнена съответно с червен и син луксин. Зад тях вървеше, да не повярваш, шивачка. Беше дребна жена, която едва стигаше до рамото на Карис. Бързо ѝ взе мерките, без да ги записва, просто ги запамети. После се взира дълго в тялото ѝ, изучавайки я, както някой фермер би изучавал каменист склон, който трябва да изоре. Провери още веднъж мерките на ханша ѝ и излезе, без да обели и дума.

През следващите пет дни Карис не научи много. Явно фургонът ѝ се намираше близо до готварските, защото по цял ден слушаше дрънченето на съдове, разнасящо се при всяка неравност на пътя. Понякога силуетите на конници, може би Огледалци, минаваха достатъчно близо до затулените ѝ прозорци, за да ги види. Но ако говореха, не можеше да различи думите им. Вечер ѝ даваха храна в почернена желязна купа с почернена желязна лъжица, черен хляб и вода, никога вино — проклети да са, бяха се сетили даже за червения цвят на виното. Един Огледалец, придружаван от притеглящ, взимаше нощното ѝ гърне, купата, лъжицата и чашата всяка вечер след залез-слънце. Когато веднъж тя скри лъжицата под една възглавница, те не казаха нито дума. Но на другия ден не ѝ дадоха вода. Когато им върна лъжицата, пак получи вода.

Най-лоша беше скуката. Човек не можеше по цял ден да прави лицеви опори, а всичко по-натоварващо бе невъзможно. Нямаше нито музикални инструменти, нито книги, и определено нямаше оръжия, а не можеше да упражнява и притеглянето си.