Черната призма [bg]

— Защото знаем, че Оролам спи по сто години за всеки ден, в който се пробужда? — попита Гавин. Беше уморен, и то не само от безсънието.

Тя отказа да налапа стръвта.

— Защото се познаваме. Защото другите ни се подчиняват, сякаш сме богове, а ние знаем, че не сме. Виждаме колко е крехка силата ни и оттам виждаме крехкостта във всички останали брънки. Ами ако Спектърът изведнъж откаже да изпълнява заповедите ми? Не е трудно да си го представиш, като вземеш предвид какво интригантство и жажда за власт е нужна, за да станеш Цвят. Ами ако някой генерал изведнъж откаже да изпълнява заповедите на сатрапа си? Ами ако някой син откаже да изпълнява заповедите на баща си? Ами ако първата брънка от Великата верига на битието — самият Оролам — е също толкова безсъдържателна като всяка друга брънка в сравнение с него? Виждайки слабостта на всяка брънка, ние си мислим, че самата Велика верига е крехка — и че без съмнение ще се пръсне всеки миг, ако не правим всичко по силите си да я запазим цяла.

Гавин неволно преглътна. Макар че никога не бе стигал до такива крайни обобщения, цял живот бе разсъждавал по същия начин. Измамите му, авторитетът му, затвореният му брат, връзките му. Верига от мокра хартия, провисваща под собствената си тежест. Верига, към която той всеки ден прибавяше ново тегло.

— Ето какво научих — каза Бялата. — Оролам няма нужда от мен. О, бих могла да свърша добра работа за него, работа, която му доставя удоволствие, и ако я оплескам, други ще страдат. Разбираш ли, това, което върша, има някакво значение, но в крайна сметка волята на Оролам надделява. Ето защо смятам, че все още имам какво да сторя. Накъдето и да погледна, виждам недовършени неща. Но ако ми кажеш, че трябва да бъда Освободена на този Слънцеднев, ще се подчиня с радост, не защото имам вяра в теб, Гавин — макар че наистина имам, повече, отколкото подозираш, — а защото имам вяра в Оролам.

Гавин я изгледа, сякаш бе слязла от луната.

— Това беше много… метафизично. А сега може ли да поговорим за Освобождението?

Тя се засмя.

— Виждаш ли, Гавин, работата е там, че ти помниш всичко. Знам, че е така. Сега ме мислиш за луда, но ще запомниш станалото днес и един ден то може да се окаже съдбовно. Това ми стига.

Луда или светица — но пък, от друга страна, Гавин не смяташе, че между двете има някаква разлика.

— Отивам в Гаристън — каза той.

Тя сви ръце в скута си и се обърна към зората.

— Нека ти обясня — побърза да каже Гавин. И го направи, пренебрегвайки красотата на изгрева. Десет минути по-късно, когато почти бе свършил, Бялата вдигна пръст. Затаи дъх, а после въздъхна, когато слънцето се показа над хоризонта.

— Някога гледаш ли за зеления проблясък?

— От време на време — отвърна Гавин. Познаваше хора, които се кълняха, че са го виждали, макар че никой не можеше да обясни какво представлява, нито защо се случва, и други, които се кълняха, че е мит.

— Аз мисля за него като за намигването на Оролам — рече Бялата.