Черната призма [bg]

А после силите ѝ изневериха и тя увисна отново. Беше свършена. Кип го виждаше в очите ѝ.

— Светлината не може да бъде окована, малки Гайл — каза тя. — Анат да те ослепи. Мот да те измъчва до десето поколение. Белфегор да порази синовете ти. Атират да плюе на гроба на майка ти. Ферилукс да поквари…

Кип я фрасна през дупката. Носът ѝ изхрущя и плисна кръв. Тя, изглежда, очакваше удара, защото се опита да сграбчи юмрука му — но не улучи.

Полетя надолу, като по целия път не спираше да размахва ръце и крака. Крещеше нещо, но Кип не можеше да различи думите. Стовари се върху остра канара на няма и пет крачки от разбиващите се в брега вълни на Лазурното море и тялото ѝ буквално се пръсна. Някакво парче — може би крак? — отлетя и цопна във водата, докато останалата част от нея се разплеска на дълго кърваво петно.

Това не му се струваше реално. Част от него знаеше, че той можеше да е на нейно място — или дори трябваше да е, — но изведнъж осъзна присъствието на Лив, която стоеше до входната врата.

— Кип, Кип, ние я убихме — каза тя. Но вниманието на Кип бе съсредоточено повече върху болката в топките му и факта, че стои почти гол пред единственото момиче, което познава, а беше дебел и противен и трябваше да се покрие незабавно.

Едва успя да си вдигне панталоните, преди Лив да се приближи със залитане до парапета и да повърне. Кип мразеше повръщането. Мразеше както самият той да повръща, така и другите да повръщат. Но сега, при духащия около жълтата кула вятър, откри, че най-много мрази да повръщат върху него. Малките капчици, минали през отточния отвор, полепнаха по лицето и отворената му уста.

Той се претърколи, като плюеше, кашляше и бършеше лицето си. Стъпи на крака. Топките още го боляха, а лицето му бе сгърчено от отвращение.

— О, не — промълви Лив с посивяло лице, щом осъзна, че е повърнала върху него. Премести поглед към чатала му, където панталоните бяха скъсани, а после към скалите далеч долу. Потърси някакви думи, но не намери.

— Знаеш ли, радвам се, че няма неловкост между нас — рече Кип. „Наистина ли току-що казах това?“ Сякаш му бе вродено да се държи винаги неадекватно. Току-що бе убил човек и беше толкова ужасѐн, смачкан, смутен, вцепенен, благодарен, че е жив, и сам не знаеше още какво, а пак не можеше да се сдържи.

Устните на Лив трепнаха за миг, а после тя се приведе над парапета и повърна отново.

„Винаги имаш какво да кажеш, но то никога не е на място. Браво, Кип.“