Есенната република [bg]

— Има само вино — каза той.

Тя завъртя очи.

— Дали?

— О. — Той разбра. Разбира се. Всяка от тези бутилки вино можеше да бъде бомбата или бомбите, които търсеше. Беше най-подходящото място за криене на подобно нещо — пред погледа на всички. Адамат забарабани с пръсти по стомаха си, сетне каза:

— Проверете всичко останало. Аз ще се заема с виното.

Те се преместиха към другите ниши, а инспекторът започна да оглежда виното. На пръв поглед определи, че бутилките бяха две хиляди, и се запита дали това беше друга част от колекцията на Рикар, или просто хотелът беше много добре запасен.

Той свали сакото си, окачи го на един гвоздей на стената и нави ръкавите си. Започна да преглежда всяка бутилка поотделно, като започна от най-горния ред. Бяха разнообразни; някои бяха тънки и тъмнокафяви, а други — тумбести, зелени бутилки с продълговати гърла.

Той гледаше за последователност: гъстотата на прахта, позицията на етикетите, а също и големината и формата на самата бутилка. Усети как с напредването отчаянието му се усилваше — ако взривното масло беше скрито в някоя от бутилките, можеше да се окаже невъзможно за откриване. Хотел като този изчерпваше запасите от вино с обезпокоителна бързина. Някои от шишетата бяха тук от месеци или години и те се забелязваха лесно заради слоя прах, но имаше поне още осемдесет, които бяха поставени наскоро.

— Мислиш, че бомбаджията ни е толкова коварен? — прозвуча гласът на Фел откъм коридора.

Адамат не вдигна поглед от огледа си.

— Трябва да е идиот, за да не забележи подобна възможност — отвърна той. — Не знам как да се справя с това, без да отворя четири дузини бутилки и да проверя съдържанието им.

— Само като краен вариант, бих казала — отвърна Фел. — Знаете го какъв е Рикар с виното си.

— Би ли предпочел да изпие чаша взривно масло?

— Ще трябва да изтъкна това пред него. — Тя замълча, сетне: — И сте сигурен, че е тук?

— Рикар беше сигурен — каза инспекторът. — Това е всичко, с което разполагам като ориентир.

— Той може и да греши.

— Не е изключено — отвърна Адамат. — Но ако е прав…

— Не си струва риска. Онзи човек, когото посочихте. Уил.

— Нещо? — Той спря прегледа си колкото да погледне обнадеждено Фел. Ако се бяха натъкнали на някой заговорник, можеше да извадят късмет. Разузнавателната наука реално зависеше от късмета.

— Беше просто нервен — каза тя. — Баща му работел за барутна компания и умрял при взрив преди две години. Уил се ужасява от експлозии. Трябваше да се сетя по-рано. Горкият човек се напика, когато не му позволих да напусне сградата.

Адамат насочи вниманието си обратно към бутилките.

— Жалко.

Той чу дрънкането на ключове и Фел каза:

— Отбележете докъде сте стигнали и елате с мен. Ще поставя човек, който да се увери, че бутилките няма да бъдат докосвани. Трябва да претърсим стаята на Дружеството.

— О? — Адамат запамети в ума си избата и последва Фел надолу по коридора, към тежката врата в края на помещението. Тя я отключи и я отвори, усилието в мускулите на раменете ѝ свидетелстваше за тежестта на вратата.