Есенната република [bg]

— Погрижи се за това — каза фелдмаршалът.

На покрива, в локви от собствената си кръв, лежаха двама постови. Тамас заслони очите си от мъждукащите факли и огледа Суркови проход на юг от него. За негова изненада, не видя нищо — никакви огньове, никакви лагеруващи кезиански резерви. В далечината виждаше факлите на Средищната кула, а отвъд нея — проблясващите светлини на Будфил.

Цялата кезианска армия сега се падаше на север от него.

Той грабна една от факлите и я размаха два пъти. След миг земята на север от контролния пункт се загърчи от тъмните фигури на адрански войници, докато те прииждаха напред. След малко Андрия се присъедини към него.

— Не сме ли правили това и преди? — попита магът. — Да минем в гръб на врага? Имам някакъв спомен, че не мина особено добре.

Тамас го погледна. Някак беше успял да се изцапа с още кръв. Олем, отбеляза той, можеше и да не е толкова добър убиец като Андрия, но беше много по-добра компания.

— Трябва да си смениш униформата.

— Нямам резервна.

— Недалновидно от твоя страна.

Андрия облиза капка кръв от върха на пръста си с не напълно човешка усмивка на устните.

— Утре ще прехвърлим стените на Будфил. Искам проклетите кезианци да знаят какво ги чака, щом ме видят.

— Щом настоявате. — Нямаше „сър“, когато кръвта на Андрия кипнеше. Убиването на кезианци беше най-любимото му нещо на света. — Просто застанете срещу вятъра спрямо мен.

Тамас се извърна, за да наблюдава прииждащата от мрака армия. Авангардът вече беше обградил контролния пункт, а на пътя се виждаше дългата, черна змия, която представляваха войските му, маршируващи напред през тъмнината. В реката вдясно от него в полезрението му изникнаха няколко товарни баржи, носещи се тихо по водата, натоварени с тежка артилерия.

— Кезианската армия да върви по дяволите — каза фелдмаршалът. — Вече нищо няма да ме спре.