Любов по време на холера

Първата година се оказа достатъчна, за да свикне с вдовството. Пречистеният спомен за съпруга й вече не спъваше всекидневните й занимания, съкровените мисли, най-простичките желания и се превърна в присъствие, което я пазеше и водеше, без да я смущава. Понякога го откриваше не като привидение, а жив, от плът и кръв — тъкмо там, където наистина й липсваше. Даваше й кураж чувството, че той е тук, все още жив, но без мъжките си капризи, без патриархалните си изисквания, без изморителната необходимост да го обича със същия ритуал от неуместни целувки и нежни думи, с които той я обичаше. Защото сега тя го разбираше по-добре отпреди, когато беше жив, проумя жаждата на неговата любов, потребността му да намери в жена си сигурността, която, изглежда, е била опората за обществения му живот, но която всъщност никога не бе получил. Един ден в пристъп на пълно отчаяние тя му бе креснала: „Ти изобщо не разбираш колко съм нещастна.“ Той свали очилата с обичайния си жест, без да се смути, и я обля с бистрите води на детинския си поглед, после само с едно изречение стовари връз нея цялата тежест на непоносимата си мъдрост: „Никога не забравяй, че най-важното за един добър брак не е щастието, а стабилността.“ Още в началото на вдовишката си самота тя разбра, че онова негово изречение не е таило жалка заплаха, както го бе изтълкувала тогава, а лунния камък, донесъл на двама им толкова щастливи мигове.

В многобройните си пътувания по света Фермина Даса купуваше всичко ново, което привличаше вниманието й. Пожелаваше тези неща с някакъв първичен порив, който мъжът й с удоволствие задоволяваше, а и те изглеждаха красиви и полезни, докато бяха в собствената си среда — на витрините в Рим, Париж, Лондон или в онзи Ню Йорк, разтърсен от чарлстона, където започваха да израстват небостъргачи, — обаче не издържаха изпитанието на Щраусовите валсове с пръски и дъжд от цветя в зной от четиридесет градуса на сянка. Въпреки това Фермина Даса винаги се връщаше с половин дузина огромни, високи сандъци от полиран метал, с медни ключалки и обковки, приличащи на фантастични ковчези, притежателка и стопанка на най-новите чудеса в света, които оправдаваха златната си цена само в краткотрайния миг, когато някой от тукашния свят ги видеше за първи път. Те за това и бяха купувани — за да ги видят другите поне веднъж. Тя бе осъзнала суетата на светския си образ много преди да започне старостта, и вкъщи често я чуваха да казва: „Трябва да се отървем от всичките тия дрънкулки, че от тях вече няма къде да живеем.“ Доктор Урбино я занасяше за безплодните й закани, защото знаеше, че щом се опразнеше някое място, то моментално се запълваше с нещо друго. Но тя настояваше, че наистина никъде нямало място за нищо, нито пък имало някъде нещо, което наистина да служи за нещо, като например ризи, изкачени но дръжките на вратите, или европейски зимни палта, натъпкани в кухненските шкафове. Така че някоя сутрин, като се събудеше в боен дух, тя разхвърляше на пода гардеробите, изпразваше сандъците, раздигаше таванските стаи и с раздразнение на мащеха струпваше накуп предостатъчно показвани тоалети, шапки, изобщо неупотребявани, защото не бе имало подходящ случай, докато са били на мода, обувки, които моделиерите в Европа откопирваха точно от пантофките на императриците, носени при коронясването им, но тук госпожиците от обществото презираха, защото ги имаше съвсем същите на пазара и негърките ги купуваха, за да ходят с тях из къщи. Цяла сутрин вътрешната тераса биваше в извънредно положение, а в къщата не можеше да се диша от острия мирис на нафталин. Но след няколко часа всичко отново се уталожваше, защото тя се смиляваше над всичката тази коприна, захвърлена по пода, над изобилието от брокати, ширити и шевици, както и опашки от сини лисици, осъдени на клада.