Страхът на Фондацията
- Автор: Бенфорд Грегори
- Серия: second foundation trilogy #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Страхът на Фондацията». Краткое содержание книги:
Дорс не можа да прикрие изненадата си. Тя отвори уста, поколеба се, после я затвори. И Хари усети тревога, но Бута Файрникс продължи да бърбори за новите предизвикателства на саркианския хоризонт. После веждите й се повдигнаха и тя рече ведро:
— О, да — имам и една още по-добра новина. Току-що пристигна имперски ескадрон.
— А? — изстреля Дорс. — Под чия команда?
— Някой си Рагант Дивенекс, генерал на сектор. Току-що говорих с него…
— По дяволите! — възкликна Дорс. — Той е от хората на Ламурк.
— Сигурна ли си? — попита Хари. Знаеше, че малката пауза при нея означава, че преглежда вътрешните си файлове.
Дорс кимна. Бута Файрникс заговори спокойно:
— Е, сигурна съм, че за него ще е чест да ви върне на Трантор, когато приключите с визитата си тук. Надявам се, че няма да е скоро, разби…
— Спомена ли ни? — попита Дорс.
— Попита дали ви харесва…
— По дяволите! — възкликна Хари.
— Един генерал на сектор командва всички червееви свръзки, ако пожелае, нали? — попита Дорс.
— Ами предполагам — Файрникс изглеждаше изненадана.
— В капан сме — рече Хари.
Файрникс се облещи шокирано.
— Но без съмнение вие, кандидат за Първи министър, няма нужда да се страхувате от…
— Тихо! — Дорс изгледа жената сурово и я накара да млъкне. — В най-добрия случай тоя Дивенекс ще ни накара да киснем тук.
— В най-лошия ще има „нещастен случай“ — додаде Хари.
— Никакъв друг начин ли няма да напуснем Сарк? — попита настоятелно Дорс.
— Не, не си спомням…
— Помислете!
Файрникс се сепна и каза:
— Е, разбира се, имаме частници, които понякога използват дивите дупки, но…
3.
По време на изследванията си Хари бе открил един любопитен малък закон. И сега го обърна в своя полза.
Бюрокрацията нараства като удвояваща се функция във времето въз основа на дадените ресурси. На лично равнище причината беше настоятелното желание на всеки управител да си наеме поне един заместник. Така се осигуряваше времевата константа на растежа.
Това обаче влизаше в сблъсък със способността за понасяне на обществото. Въз основа на времевата константа и способността човек можеше да предскаже равнището на задържане на бюрократично претоварване — или, ако растежът продължаваше, датата на рухването. Предсказанията за дълголетието на бюрократичните общества съвпадаха с точна крива. Изненадващо, но същите стъпаловидни закони действаха и при микрообществата като например големите агенции.
Обемните Имперски бюра на Сарк не можеха да действат бързо. Ескадронът на секторния генерал Дивенекс трябваше да остане в планетарното пространство, тъй като визитата му беше съвсем официална. Все още спазваха приличието. Дивенекс не искаше да използва груба сила там, където и играта на изчакване можеше да свърши работа.
— Разбирам. Това ни дава няколко дни — заключи Дорс.
Хари кимна. Беше приключил с всички речи, преговори, сделки и обещания за услуги, които се изискваха от него — все неща, които никак не обичаше. Дорс бе свършила черната работа.
— Към…
— Трейн.
Червеевите дупки бяха лабиринти, а не просто тунели с два края. Големите се държаха може би от милиарди години — нито една от тях, по-голяма от сто метра в диаметър, досега не беше колабирала. Най-малките понякога изтрайваха едва часове, в най-добрия случай една година. В по-тънките дупки гънките в стените по време на преминаване можеха да променят крайната точка на траекторията.
Нещо по-лошо, дупките в последните си стадии пораждаха мимолетно, обречено поколение — дивите дупки. Като деформации във времето и пространството, поддържани от негативни „подпори“ от енергия-плътност, те бяха неустойчиви по рождение. При изчезването им изчезваха и малките деформации.
Сарк разполагаше със седем дупки. Едната умираше. Тя се намираше на един светлинен час разстояние и плюеше диви дупки, които варираха от колкото една човешка длан до няколко метра в диаметър.
Преди няколко месеца отстрани на умиращата дупка бе изникнала доста широка дива дупка. Имперският ескадрон не знаеше това, разбира се. Всички дупки се таксуваха, така че свободната дупка си беше същинска благодат. Някои планети докладваха за съществуването им едва след като дивата дупка се загубеше сред пръските на субатомни вълни.
Дотогава пилоти прекарваха през тях товари. Това, че дивите дупки можеха да се изпарят за секунди след предупреждението, превръщаше занаята в опасен, високоплатен и легендарен.