Страхът на Фондацията
- Автор: Бенфорд Грегори
- Серия: second foundation trilogy #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Страхът на Фондацията». Краткое содержание книги:
Но всичко това му идваше твърде много. Нещо в него се бунтуваше. Гаденето на открито по улиците беше симптом на някакво по-дълбоко отвращение, тъмно и стаено дълбоко вътре.
Бута Файрникс продължаваше да дърдори:
— … и някои от нашите най-светли умове също ви чакат с нетърпение! Елате!
Той потисна стенанието, надигнало се в него и погледна умолително Дорс. Тя се усмихна и поклати глава. От това изпитание не можеше да го спаси.
2.
Ако в началото Бута Файрникс беше песъчинка в обувката му, сега вече бе цял камък.
— Тя е невъзможна! Дрън-дрън-дрън. Виж — рече той на Дорс, когато най-сетне останаха сами, — дойдох на Сарк само заради психоисторията, не за да ме тупат имперски по гърба. Как така тук обществените отдушници не са сработили? Какви обществени механизми са се объркали и са позволили да възникне този техен шумен Ренесанс?
— Хари, миличък, боя се, че твоят нос не е от онези, които надушват тенденциите непосредствено от самия живот. Идва ти нанагорно. Данните — по-скоро те са твоето царство.
— Това си е така. Целият този кипеж много ме тревожи! Но все пак ми е интересно как така са съживили онези стари симулации. Ако можех да се измъкна от обиколките на техния „Ренесанс“ по тия шумни улици…
— Напълно съм съгласна — рече меко Дорс. — Кажи им, че имаш малко работа. Ще си стоим в стаите. Тревожа се да не би някой да ни следи тук. Само на един скок сме от Панукопия.
— Ще имам нужда от достъп до архива ми в офиса. Една бърза връзка с Трантор…
— Не, не можеш да използваш връзка. Ламурк съвсем лесно би я проследил.
— Но записите не са у мен…
— Налага се да караш по памет.
Хари се загледа в пейзажа — трябваше да признае, беше зрелищен. Огромни, ширнали се гледки. Бушуващ растеж.
Но на хоризонта пламтяха нови огньове. По улиците на Саркония цареше веселие — както и гняв. Лабораториите вряха от свежа енергия, навсякъде стърчаха нововъведения, въздухът сякаш пееше за промяна и хаос.
Предсказанията му бяха статистически, абстрактни. Да ги вижда как толкова бързо се сбъдват му действаше отрезвяващо. Изобщо не му харесваше скоростта и вихреността на това място — макар и да ги разбираше. Засега.
Крайностите на богатството и нищетата бяха отвратителни. Знаеше, че промяната е виновна за тях.
На Хеликон беше виждал бедност — и бе я преживял. Като малък баба му бе настояла да му купят дъждобран с няколко размера по-голям, „че да го носи по-дълго“. Майка му не обичаше да рита топка с момчетата, защото обувките му се износвали твърде бързо.
Тук, на Сарк, също както на Хеликон, истински бедните живееха в дълбоката провинция. Понякога дори нямаха достатъчно пари за вкаменелостни горива. Мъже и жени по цял ден вървяха подир задника на мулето, което ореше браздата.
Някои от собственото му семейство бяха избягали от тази мизерия, за да работят на конвейер. След едно-две поколения фабричните работници бяха успели да отделят от залъка си пари, за да купят лиценз за търговски шофьор. Хари си спомняше как чичовците и лелите му трупаха телесни повреди също както навремето баща му. Нямаха пари и болката се връщаше години по-късно в разбитите стави и болнави крака — повредите им оставаха постоянни по начин, смайващ за един транторианец.
Хеликонците от окаяните бараки работеха със селскостопански машини, които бяха големи, мощни, опасни и струваха повече пари, отколкото те биха изкарали някога. Животът им беше мрачен, далеч от бастионите на високомерната Империя. След смъртта си оставяха подире си само неуловим спомен, лека пепел от пеперуда, изгоряла в горски пожар.
В едно стабилно общество болката им би била по-малка. Баща му бе умрял по време на извънредна работа с една голяма машина.
Икономическите приливи и отливи бяха убили баща му толкова сигурно, колкото и стоманеният валяк, който го бе прегазил. Колебанията на далечните пазари го бяха убили — и Хари бе разбрал какво трябва да направи. Да победи самата несигурност, да намери ред в привидния безпорядък. Психоисторията можеше да бъде и пребъде.
Баща му…
— Господин академик! — пронизителният глас на Бута Файрникс го отвлече от мислите му.
— Ъ-ъ, онази обиколка на кварталите. Всъщност аз не се чувствам…
— О, боя се, че това е невъзможно. Вътрешни безредици — за беда — тя продължи бързо нататък. — Наистина искам да поговорите с нашите инженери на автомати. Те са разработили нови автономни модели. Твърдят, че могат да се контролират само с помощта на три основни закона — представете си!