По заповед на президента
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
В „ПАЛМ БОУЛ“ имаха много работа. Нещо ставаше. Можеха да го разберат по онова, което не ставаше. Трафикът по секретните канали, използвани от висшите иракски генерали, беше достигнал връхната си точка и после замлъкна. Компютрите в разузнавателната, станция в Саудитска Арабия се опитваха да проникнат в електронните системи, използвани от иракските тактически радиостанции. Всичко това отнемаше време. С появата на персоналните компютри техниката за кодиране, с която някога бяха разполагали само богатите държави, беше станала лесно достъпна и за най-скромните граждани на Америка и на другите технически напреднали страни. Неочакваният резултат от този факт бе, че най-съвременната апаратура за секретна комуникация в момента беше достъпна и за най-бедните държави. Сега Малайзия разполагаше с кодове, които бяха също толкова сложни за дешифриране, колкото и тези на Русия — същото се отнасяше за Ирак. Системите за кодиране на тактически радиоканали по необходимост бяха донякъде по-прости, но дори тяхното дешифриране изискваше компютър „Крей“, който бе доставен със самолет в Саудитското кралство едва преди няколко години. Друг фактор беше това, че „ПАЛМ БОУЛ“ се намираше в Кувейт и всъщност бе изцяло финансиран от местното правителство, а тази любезност изискваше в отговор друга. Кувейтците трябваше да видят „плячката“ на станцията на АНС. Естествено, размяната беше справедлива, но Управлението за национална сигурност и хората от военното разузнаване не бяха научени да мислят за това какво е „справедливо“. В края на краищата те си имаха заповеди.
— За семействата си ли приказват? — гласно се учуди един сержант от ВВС на САЩ. Това беше нещо ново. „ПАЛМ БОУЛ“ бе попадал и по-рано на информация от личен характер по тази мрежа и беше научил доста неща за личните навици на висшите иракски генерали, но такова нещо срещаха за първи път.
— Евакуация — отбеляза старшината до него. — Измъкват се. Лейтенант! — извика той. — Тук става нещо.
Младшият дежурен офицер работеше по нещо друго. Радарът на кувейтското международно летище бе необикновено мощен. Монтиран веднага след войната, той се използваше в две направления: за гражданските авиодиспечери и за кувейтските военновъздушни сили. Обхватът му беше изключително голям. За втори път от много дни насам от Иран към Багдат се насочваше пътнически самолет. Маршрутът му бе идентичен с онзи на предишния и имаше същия транспондерен код. Разстоянието между двете столици беше само шестстотин и четирийсет километра, достатъчно, за да си струва самолетът да набере нормална височина и така да оправдае изразходваното гориво — а между другото и да навлезе в обсега на радарното им засичане. Там наоколо би трябвало да кръжи и Е-3В АУАКС, но системата съобщаваше директно в ККСМ, а не в „ПАЛМ БОУЛ“. За униформените шпиони в наземната станция беше въпрос на професионална гордост да засекат хората в самолета самостоятелно, още повече че по-голямата част от тях сами служеха във ВВС на САЩ. Лейтенантът — млада жена — мислено си отбеляза информацията, после се приближи до сержантите и попита:
— Какво има?
Старшината бавно спусна курсора по компютърния си екран и й показа преведеното съдържание на няколко засечени разговора, като показваше с пръст на екрана, за да привлече вниманието й към времето.
— Неколцина приятели се разкарват от града. — Секунда по-късно до тях застана един кувейтски майор. Исмаил Сабах имаше далечно родство с кралското семейство, беше завършил в Дартмут и американският персонал много го харесваше. По време на войната бе останал в Кувейт и беше работил в една от групите на съпротивата — в една от най-добрите. Бе се укривал и събирал информация за придвижването и разположението на иракските бойни части, след което я беше предавал, най-вече с помощта на клетъчни телефони, които можеха да се свързват със саудитската гражданска телекомуникационна мрежа точно до границата и които иракчаните не бяха в състояние да засичат. През това време, в условията на иракския терор, той бе загубил трима близки членове на семейството си. Имаше изключително богат личен опит и мразеше северната съседка на страната си. Спокоен, проницателен човек на около трийсет и пет години, той, изглежда, ставаше по-умен с всеки изминал ден. Сабах се наведе, за да види преводите на компютърния екран.
— Как го казвахте вие, плъховете напускат кораба, нали?
— И вие ли смятате така? — изпреварвайки лейтенантката, попита старшината.
— Мислите, че отиват в Иран? — попита американката.
— Зная, че изглежда така, но не е логично, нали?