Владетелят на Ада
- Автор: Диль Уильям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Владетелят на Ада». Краткое содержание книги:
Полковник Граймс отметна глава и се изсмя от сърце.
— О, да! Не се ли надяваме всички на това, синко?
— Ние подозираме, че един от тези мъже, или Дженингс, или Туни, е станал наемен убиец, сър. Много опасен човек.
— Какво му е толкова чудното на това? Те всички бяха опасни мъже.
— Но той убива за пари.
Граймс се втренчи в него. Очите му се насълзиха от напрежението. Той извади остатъка от цигарата си и повика Алис, която тихо влезе и му я запали. Полковникът си допи бирата и запуши цигарата.
— Имаме подозрения, че съвсем наскоро един от тях може да е убил човек под закрилата на програмата за защита на особено важни свидетели.
— А — изрече разсеяно Граймс.
— Това не ви ли изненадва?
— Трябва ли? Ако убива за пари, няма значение кой е целта. Предполагам, че който и да е бил, играта е била честна.
Латимор прибра снимката в джоба си.
— Изненадан сте, че не съм шокиран ли? Никога ли не ви е хрумвало кой наема тези хора? Не ви ли е минавало през ума, че вашето собствено правителство може от време на време да им е давало поръчка? Някоя дребна работа в Южна Америка. Да убият някой диктатор в Африка. Все някой трябва да свърши тази работа, синко. И когато не са ангажирани с държавната поръчка, те си продават работната сила. Човек трябва да си изкарва прехраната.
— Кой би могъл да знае как да влиза във връзка с тях?
— Това не мога да ви кажа.
— А кой би могъл?
— Този, който го наема. Може би извършителят е получил ново име, нова самоличност, хубава сума и да са го изпратили да им свърши работата. Може би е свършил някъде нещо и после се е прибрал в Щатите. След като искате да се свържете с него, намирате един телефонен номер. Това е някакъв телефонен секретар някъде в някоя мухлясала канцелария в някоя затънтена сграда. Той звъни на номера си от някой уличен автомат и прослушва съобщенията, записани на секретаря, след което си избира кои поръчки може да поеме. Никакви имена, никакви адреси. Парите се депозират в някаква офшорна сметка някъде на майната си. Всичко е много кратко и делово.
— Това направо ми звучи като достоверна информация, полковник. Сигурен ли сте, че не можете да ми кажете нищо повече?
— Не мога да ви кажа онова, което не знам. А аз не знам какво се е случило. Проектът „Фантом“ никога не е съществувал. Никога не е имало отряди „Спектър“. И армията ги е погребала грижливо завинаги, за да е сигурна, че никога няма да възкръснат.
— Но защо тогава се съгласихте да разговаряте с мен?
— Оттогава минаха повече от тридесет години, синко. Някои вероятно са загинали в далечни земи, застреляни или измъчвани до смърт. Или може би просто са прегорели и когато са проумели, че вече не ги бива за нищо, са извадили стария служебен 45-и калибър и са захапали дулото.
— Все някой би трябвало да има номера на този телефонен секретар.
— Е, това беше просто начин на изразяване. Тия дни начинът сигурно е много по-модерен, с всички тия компютри и какво ли още не.
Латимор се опита да подреди всичко чуто до този момент от полковника. Само един човек от Спектър Едно беше умрял, но двама бяха изчезнали. Дженингс и Туни. Но онзи, който бе умрял, не е бил убит. Господи, Граймс беше като всички останали — те никога не даваха пряк отговор. Питай ги какво е времето навън и ще ти кажат името на метеороложката от Канал 6.
— Е, благодаря ви — каза той. — Предполагам, че ще направя проверка с погребалната служба във Вашингтон.
Старецът го гледаше усмихнат. Цигарата му бе изгоряла до филтъра. Той я сложи нежно в пепелника и я загледа тъжно, все едно че виждаше приятел в ковчега му в погребален дом.
Миг преди Латимор да дръпне дръжката на вратата, полковникът го повика.
— Млади Харисън…
— Да, сър?
— Само не забравяйте, че това, което е, не съществува. А това, което не е, съществува.
29.
Форт Уейн, сряда, 9 часът и 25 минути, централно стандартно време
Гърбът на Рон Камбъл го болеше страшно. От две седмици кръстосваха областта около Уапаконета и вече започваше да му писва. Партньорът му, Ед Флорес, се бе свил на съседната седалка и смучеше захарно петле. Това го предпазваше от болките в корема. Флорес бе отказал цигарите преди четири месеца и вече започваше да влиза в релси, след като бе прекарал цялото това време в мърморене и оплакване от всичко. Захарните петлета, които смучеше непрестанно, бяха добавили пет килограма към и без това пълното му тяло.