Владетелят на Ада
- Автор: Диль Уильям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Владетелят на Ада». Краткое содержание книги:
— Не бих нарекъл това проблем. Нали намерих онзи… как му беше името?
— Вие сте абсолютен гений. Това е причината сега да съм тук и да разговарям с вас.
— Той сигурно има доста голяма охрана.
— Двама или трима агенти на ФБР по всяко време на денонощието. Това притеснява ли ви?
— Разбира се, че не. Добирането до него няма да представлява проблем. Проблемът е измъкването след свършване на работата. Винаги е така.
— Сигурен съм, че ще го намерите.
— О, да. Колко е тарифата този път?
— Сто бона. Обичайното уреждане. Половината депозирана в банката ви преди денят да приключи, другите петдесет след свършване на работата. Справедливо е, напи?
— Ако това е сумата, която може да си позволи Генерала, значи е справедливо.
— Не че съм много любопитен, но колко бихте взели нормално за такава работа.
— О, вероятно за по-малко от четвърт милион едва ли бих си мръднал и пръста.
— Може би ще се откажете от другите петдесет като благотворителна вноска.
— Много смешно.
— Значи мога да кажа на Генерала, че работата е уредена?
— Ще ми трябват два дни.
— Разбирам. Това е страшно належаща работа. Уикендът наближава. Той по всяка вероятност ще отскочи да си отдъхне във вилата.
— Ще бъде направено по възможно най-бързия начин.
— Генерала ще бъде във възторг.
— Добре. А сега ще ви помоля да изчакате тук само пет минути, докато си отида.
Ръката на Удбайн се протегна между седалките и захлупи ключа от гардеробчето.
— Желая ви късмет, когато дойде Апокалипсисът.
И си тръгна.
Авраам изчака няколко секунди и носле леко се извърна, взирайки се крайчеца на окото си. Всичко, което видя, беше един прегърбен старец в палто, дълго до коленете, който се отдалечаваше към главния терминал.
28.
Къщата беше двуетажна, от червени тухли, с широка предна веранда. Намираше се на една тиха уличка в малко селце, известно с местния си хотел, „Странноприемницата на краля“, който сега предлагаше легло и закуска, но навремето бе дал приют на Джордж Вашингтон. Това беше къща извън времето и пространството, от ера, когато хората никога не са заключвали вратите си и никой не е чувал за стрелба по хора от бясно движещи се коли. Пощенската кутия беше с грижливо направен надпис:
Полковник Скот и Г-жа Барбара Граймс.
Хоторн Авеню, № 424.
Латимор паркира колата, излезе и закрачи по дългата алея към входната врата. Отвори му приятна жена към петдесетте.
— Госпожа Граймс? — попита Латимор.
— Госпожа Граймс почина преди две години — каза тя.
— Аз съм Алис, икономката на полковника.
Латимор й показа удостоверението си за самоличност.
— Казвам се Харисън Латимор, от кабинета на генералния прокурор на САЩ. Имам уговорена среща с полковника.
— Да, господин Латимор, той ви очаква. Заповядайте.
Тя го поведе през тесен коридор, който извеждаше в обляна от слънце стая. С вътрешна стълба към втория етаж. Една френска врата водеше към терасата. Стените бяха покрити с фотографии на Граймс — добре сложен мъж с кестенява коса, в компанията на войници и група офицери в джунглата.
Жената отиде до прозореца и спусна дантелените завеси; пръстените издрънчаха по бронзовите пръти.
— Полковникът има проблем с очите — каза тя. — Ярката слънчева светлина е много болезнена за него, а той абсолютно отказва да носи слънчеви очила вкъщи. Казва, че не бил филмова звезда.
Латимор се усмихна учтиво. Тя отиде до стълбата, дрънка едно звънче и извика:
— Полковник! Имате гостенин.
— Да не е Джери? — попита изтънял дрезгав глас.
— Не, полковник, непознатият е.
— Непознатият! Добре, веднага слизам.
Латимор се смая при вида на Граймс. Полковникът слезе бавно по стълбите, като се държеше за перилата и от двете страни и правеше по една стъпка на десетина секунди. Беше облечен в износен халат и чехли, лицето му бе разядено от времето. Несресаната му коса беше мръсносива, по бузите му бе набола бяла четина, на ден или два. Очите му, навремето сини, бяха избелели и безжизнени. Ръцете му представляваха крайници на мумия, кожата му беше мъртвешки бяла, а вените бяха толкова подути, че човек можеше да види как бие пулсът му. Беше сложил само горната си, пожълтяла вече изкуствена челюст, а долната му устна бе хлътнала навътре; от време на време попиваше устните си с бяла кърпичка с избродирани инициали.