Владетелят на Ада
- Автор: Диль Уильям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Владетелят на Ада». Краткое содержание книги:
— Имате гостенин, полковник Чарли — каза учтиво икономката. — Господин Латимор е бил път чак от Вашингтон, за се срещне с вас.
— О — продума полковникът немощно, — благодаря ви. Много мило от ваша страна. В последно време нещо гостите ни намаляха, нали, Алис? Я да си спомня, кой идва последен, аха, онзи от някаква застрахователна компания. Помислили, че отдавна съм пукнал. — Той се изкикоти. Протегнатата му ръка беше като на скелет и трепереше силно. — Вашингтон значи? Да не сте от армията?
— Не, сър — отвърна Латимор. — Спомняте ли си когато разговаряхме по телефона? Аз съм от кабинета на генералния прокурор.
— Аха, много важна клечка значи.
— Не съвсем, сър — отвърна с усмивка Латимор.
— Седнете ей там, до прозореца — каза старецът и му посочи една малка маса с два стола близо до един еркерен прозорец.
— Благодаря, сър.
— Колко е часът, не бихте ли ми казали?
— Три и петнадесет.
Граймс се обърна към Алис.
— Вече мога ли?…
— Щом желаете.
— Може би господин, ааа…
— Латимор. Харисън Латимор.
— Нещо за пиене, господин Латимор? — попита полковникът.
— Благодаря, нищо не искам.
Алис тихо се измъкна от стаята. Старецът присви очи и се загледа през тънките завеси.
— Прилича ми на хубав ден каза той.
— Да, сър.
— Вие сте добре възпитан, млади човече.
— Благодаря ви. Майки ми щеше да е истински щастлива, ако можеше да чуе думите ви.
Алис се върна с бутилка бира и цигара, положена върху салфетка. Полковникът взе бутилката с две ръце, загледа я с почти религиозно чувство, облиза устни, надигна я бавно и отпи дълбока глътка, притвори очи и въздъхна щастливо.
— Снощи гледах един филм по видеото — каза той. — Как се казваше, Алис?
— „Ейс Вентура“.
— Тъп, обаче ме разсмя здравата — каза полковникът и отпи следваща дълбока глътка. — Да ви се намира кибрит?
— Съжалявам, не пуша — отвърна Латимор.
— Браво на вас. Алис?
Тя му запали цигарата със запалка „Зипо“. Той пое много бавно дима, задържа го известно време, после го издуха рязко.
— Полковник Граймс, бих искал да хвърлите един поглед на тази снимка и да ми кажете нещо за хората на нея.
Латимор плъзна фотографията на „Спектър“ по масата. Старецът извади очила без рамки и бавно и грижливо ги закачи върху ушите си. Когато най-после успя да фокусира погледа си върху снимката, целият се разтрепера и я плъзна обратно на Латимор.
— Не — каза той и пое дълбоко от цигарата си.
— „Не“ какво, сър?
— Не мисля, че си спомням.
— Погледнете още веднъж, полковник. Важно е.
Старецът се усмихна и поклати глава.
— Нищо вече не е важно за мен, синко. А онова, което все пак означава нещо за мен, бих предпочел по-скоро да не си го спомням.
— Моля ви, погледнете още веднъж.
Старецът го изгледа през помътнелите си очи.
— Защо ви е да разравяте всичко това сега? Нека почиват в мир, ако въобще могат.
— Налага са де разберем колко души от тези на снимката са преживели войната, сър.
— Даже и да са останали живи, аз не бих нарекъл това оцеляване.
— Моля ви, опитайте.
— Синко, аз съм алкохолик — започна старецът, като си поемаше болезнено дъх на всяко изречение. — На ден ми дават само по една бира и всяка глътка е екстаз. Имам емфизем. Четири цигари на ден, повече, ако успея да си отмъкна. Навремето бях атлет. Сега всяко стъпало на стълбата е смъртоносно препятствие. Навремето пишех стихове, не че бяха кой знае какво, но ми доставяше удоволствие. Сега ръцете ми са толкова разядени от артрит, че едва държа молива. Всяка дума е борба. Навремето обичах една много красива жена, сега съм импотент, а тя е мъртва. Защо ми е да съм жив, млади момко? Тялото ми е изгнило, мозъкът ми, дробовете ми, топките ми, всичко ми отнеха, и ето остатъка пред вас. И всички онези млади мъже. Всички онези млади мъже, мъртви в блатата и мръсните реки, или още по-лошо, развратени от мен и такива като мен. Дали съм познавал тези мъже? Аз бях майор в щаба на дивизията, разбира се, че ги познавах всички. Те идваха при мен, някои още деца, и аз ги изпращах в джунглата и никога повече не ги виждах. О, до ушите ми стигаха истории, всички чуваме разни истории.