Владетелят на Ада

— Аз съм Магьосника — проговори Удбайн с нисък глас.

— Симон Петър — отвърна Авраам, после добави: — Рибаря, ако познавате Библията.

— Изглеждате ми като мормонски проповедник.

— Не, аз съм обикновен баптистки свещеник.

— Не исках да ви обидя.

— Не сте ме обидили. Някои от най-добрите ми приятели са мормони.

— Защо избрахте Оклахома Сити за срещата ни? — попита Удбайн.

— От отдавна исках да дойда тук. Исках да се проникна от изумителната атмосфера на майсторството и професионализма.

— Майсторство и професионализъм, как не! Той е осрал царски цялата работа. Така става, когато се, изпраща аматьор да върши работата на професионалист. Лайняно планиране с абсолютно никакво измъкване.

— Е, аз поне извлякох определена наслада от присъствието си там, само като си представях как се е случило. Как само за секунди се срутва половината сграда. Целият този хаос. Сирените вият, хората пищят, мирисът на взрива. Още веднъж си го преживях в представите.

— Вие сте болен човек, отче.

— А вие не сте ли?

— Аз съм бизнесмен. Ако нямаше търсене на услугите ми, щях да си продавам железарията, за да си вадя хляба.

— Получавате наслаждение от това?

— Що за въпрос, по дяволите?

— Просто бях любопитен. Вие сте изключително ефикасен. Предполагам, че човек, толкова добър в занаята си, трябва да получава наслаждение от работата си.

— Извличам определено удовлетворение от нея. Колкото по-трудна е задачата, толкова е по-приятно изпълнението. Не вземам всякаква работа, както знаете. Обичам мисълта, че с това, което върша, допринасям нещо за обществото.

— Възхищавам се на рационализма ви.

— Нека ви кажа нещо. Не споделям възгледите на Генерала. Армията ми даде хляб и ме научи на занаят, и то както подобава. Нямам нищо против правителството. Но ако Генерала иска нещо да се направи, аз го правя. Дължа му го. Винаги ще му го дължа.

— Лоялността е възхитителна добродетел.

— Вие не сте ли лоялен към него?

— Споделям доктрината му.

— Искате да ви пръснат задника нейде из шибаните монтански планини ли?

— Нещата може и да не се развият по този начин.

— Да, знам. Всички ще почнете да се укривате по планините и да правите партизански набези върху супермаркети и бензиностанции, и ще бесите съдии, и ще разстрелвате горски надзиратели.

— Това ще събуди нацията. Нещата в тази страна трябва да се променят. Не можем да оставим негрите и евреите да я закопават в калта.

— Аз не се оплаквам, отче. Нещата ми вървят много добре. Мога дори и да се пенсионирам.

— Да се надявам, че ще имате време за още една задача.

— Предизвикателна ли е?

— Да, мисля, че отговаря точно на критериите ви.

— Кой е целта?

— Нали гледате телевизия?

— Доста повече от вас.

И двамата избухнаха в смях.

— Добро попадение — произнесе Авраам. — Познато ли ви е името Мартин Вейл?

— Адвокатът, който беше с Хардистан в Охайо. Не е ли на служба в Министерството на правосъдието?

— Той е заместник генерален прокурор на САЩ, ако бъдем точни. Специален обвинител. Насочил е тежката си артилерия срещу Светилището. Това не е ли достатъчно предизвикателно за вас?

— Звучи ми обещаващо. Вие, предполагам, сте наясно, че ако го отстраните, на мястото му ще дойдат други.

— Не, той е единствен, Магьоснико.

— Вие го познавате?

— Да кажем, че пътищата ни са се пресичали.

Авраам извади от джоба си ключ и го сложи на облегалката на стола си.

— Тук има гардеробче със секрет. Намира се в първата банка, след като излезете от помещението за прибиране на багажа. В него има папка с документи за Вейл. Изрезки от вестници, статии, видеозапис. Той живее в една надстройка в центъра на Чикаго, но една от статиите споменава за уединена вила, където обича да си отдъхва. Лошото е там, че никой не знае къде е.