Владетелят на Ада

— Да, сър. Аз съм Джо Бушкин. — Той понечи да протегне ръката си, но спря. — Да не ви изцапам.

— Няма проблем, господин Бушкин. Тук ли работите?

— Да, сър. Наливам бензин, върша монтьорска работа. Имам десетина редовни клиенти.

— През нощта сигурно кацат доста, нали?

— Ами! Нямаме терминал като хората, само едно кафе, телефонен автомат, няколко сепарета и едно радио за метеопрогнозите. „Мидуест Ренталс“ имат кабинка вътре, но Хенри обикновено затваря доста рано, освен ако не му се обадите предварително. Хенри Гошен.

— Господин Бушкин, опитваме се да открием самолет, който може да е кацнал тук на шестнадесети, преди две седмици. Трябва да е бил светъл на цвят, двумоторен.

Бушкин изтри ръцете си в мръсния парцал.

— Не е трудно — каза той. — Такива вече не се виждат под път и над път.

— Спомняте ли си го?

— „Бийчкрафт“, модел „Барон D-55“ от 1983 година, с два мотора 374 „Лайкомингс“. Рядък бисер, а това парче специално беше страхотно. Хвърлих му едно око отвътре. Вградено стерео, компютър и всичко останало.

— Колко време остана тук?

— Момент… Кацна следобед във вторник и го нямаше, когато дойдох в четвъртък сутринта. Трябва да е излетял в сряда вечерта или рано сутринта в четвъртък.

— Успяхте ли да зърнете пилота?

— Не. Бях ей там, до хангара, работех върху един „Чероки“, когато кацна. Съвсем обикновен мъж, доколкото успях да видя.

— Как беше облечен?

— Ами, да ви кажа, самолетите си ги спомням по-добре от хората. Мисля, че беше с костюм. Може би сив.

— Тук ли зареди с гориво?

— Не, сър. Но моделът D-55 има радиус на действие от около хиляда и двеста мили. Може да е долетял и отдалеч, без да му се налага да зарежда.

— Какви бяха опознавателните му знаци?

— Ха де, и това не мога да си спомня. Нали вече ви казах, мога да си спомня всеки произведен самолет, хоби ми е, откакто станах достатъчно голям, за да държа книга в ръцете си, но не обръщам особено внимание на хората и числата.

— Мениджърът на колите под наем беше Хенри, така ли?

— Хенри Гошен. — Той кимна към терминала. — Трябва да е там. Макар че хич го няма по самолетите, горкия.

Гошен наближаваше шейсетте. Раменете му бяха провиснали. Четеше вестник — почти го бе лепнал до очилата си с лещи, дебели цял пръст. При влизането на Камбъл и Флорес Гошен вдигна глава, смъкна очилата на носа си и ги загледа с присвити очи.

— Какво ще обичате?

Камбъл му показа портфейла си.

— ФБР, сър. Аз съм агент Камбъл, това е агент Флорес.

— Брей, брей!

— Според нас е възможно на шестнадесети, в късния следобед, да сте дали кола под наем. Спомняте ли си?

— Та това е преди повече от две седмици.

— Е, като гледам, тук нещо няма навалица за услугите ви, господин Гошен — каза Флорес. — Може би ще успеете да си спомните.